ЕМОЦИОНАЛНИЯТ ИНВАЛИД – Николай Николов

ЕМОЦИОНАЛНИЯТ ИНВАЛИД – текст на Николай Николов

Родил съм се в далечната 1970 г. в бедно работническо семейство от изцяло селски тип. На доверие приемам, че съм бил чакано дете, понеже баща ми веднъж изживял разочарованието да добие женско чедо от първата си жена, на която бил втори мъж. В още по-далечната 1963 г., когато ратифицирали брака си и свили гнездо в любовна квартира. Да си разведен било толкова срамно, че хората сменяли квартала, в който живеели. Или отивали в града, където никой не ги познавал. На БКП й трябвали граждани, а не селяни, така че поощрявали урбанизацията. Дори я подпомагали посредством големи инвестиции в селското стопанство и високи надници, при вида на които надничарят неминуемо започвал да наднича в градския сектор. Там уменията му да върти мотика или брадва, били оценявани ниско, но имало сума ти нови професии, които били лесни за усвояване и гарантирали пълен стомах.

Пълният стомах е нещо, което, странно но факт, обикновено не бил присъщ на селските маси, които иначе хранели всички. Нищо, че принадената стойност на продукта им била доста ниска, тъй като стопанството на България било от екстензивен тип. И така, творците на благата, противно на песента „Да живей, живей труда“, не ги ползвали и често били гладни, че и дрипави. На седмия конгрес на партията начертали един доста оптимистичен петилетен план, който окончателно пропъдил малкото останали младежи. Превърнал ги в пролетарии със селски навици, които високо се ценели от ръководството, което също произ-хождало от въпросните маси.

*

Баща ми не блестял с нищо, и както казваше „избутал до седми клас“ с бутилка мляко всеки ден, дарение от неговия баща за даскала, която той лично пренасял на крехките си рамене до школото. Накрая се присъединил към другите 10 горди абитуриенти и получил кетап за завършено основно образование в селото. С дипломата в ръка и леко подбутване от отеца си се цанил на 16 години в Български пощи на длъжност пощальон. Това му осигурило служебно колело – невиждан за времето си лукс, и фуражка в комплект с кожена чанта. От висотата на новопридобитата си длъжност, започнал да си търси жена.

В селото не били останали кой знае колко хора, но повечето били булки. На коя мъжа войник, на друга на гурбет, на трета вече в града и работи до скъсване на три места, за да събере пари, та да вземе жената и челядта при него…

В градовете, в резултат на урбанизацията, рязко се повишило търсенето на недвижими имоти. Държавната политика считала за спекула даването под наем и продажбите, като ги наказвала с цялата строгост на закона. Кой в трудов лагер, защото и работна ръка нямало за грандиозните строежи в Девня, Кремиковци и Димитровград, кой в кауша или Белене. Ето защо намирането на квартира не било проста работа. Трябвали връзки, доверени хора, гаранти, че няма да пропееш и прочее.

В това отношение баща ми споделял тревогите на кахърните булки в селото. Къде плачел с тях, къде ги утешавал или се смеел на някоя забавна случка, която му разказвали… Или пък сам прочитал, защото тънкото изкуство на четенето не било силата на селските булки. Тях ги бивало да цепят дърва, да копаят бостана, да раждат деца и след десет дена да подхванат къщата, че и по-рано. Татко им четял писмата, те плачели, и той плачел, често го проклинали в качеството му на носител на лоши вести.

*

Селото си било останало някъде в 18 век и освен, че построили язовир, за да направят земеделието интензивно чрез поливане, и това, че на хоремага до българското знаме се веело и червеното със сърп и чук, други разлики не се забелязвали чак до 1968 г., когато докарали и ток. Въпросът с канализацията и водопровода отлежава и до днес в областните проекти за евроинтеграция. Строежът на язовира бил събитието на века и всички се включили да мъкнат камъни и копаят пръст с каруците за стената.

Доброволните помагачи, с които би се гордяла всяка организация от червения кръст до корона вирусните доброволци, се наричали бригадири. Бригадирите се гордеели много с приноса си към грандиозните строежи в републиката под ръководството на БКП. Имали си бригадирски песни, бригадирски устав, бригадирски генерали и бригадирски дух. След като приключили със строежа на язовирната стена и отчели мероприятието, язовирът започнал да се пълни. А собствениците на земята, която вече не била тяхна, понеже била внесена  в ТКЗС (трудово кооперативно земеделско стопанство) с носталгия си спомняли за добрата реколта от точно тези земи…

Дотук споменах само малка част от предпоставките да стана емоционален инвалид, но ще ви разкажа и за другите…

Николай Николов

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *