ЕСЕННИ ИМПРЕСИИ – поезия на Кирил Димитров

Гората есенна тихо шумоли,
по листата смерчови ветрец преминава
и тъй е светла светлата тишина,
когато ветрецът спре да повява.

Гората е същата и тази година,
но аз не съм същият – в нея пристъпва уморената есен,
а пък след есента идва и зима,
със скорост та на светлина минава пътя ми земен,
но, знаете ли, аз хармоничка имам!
Пред залеза тих ще седна на пътя,
ще извадя хармоничката и тогава
пред тихия на залеза златен триптих
ще свиря за това
що ми последно в живота остава.
А после отморен, отпочинал
ще стана и бавно ще тръгна към края,
събира се той с началото, с него едно е,
но то къде е, аз сам не зная.
Може би е в далечината,
Зад планините далечни и близки
с облаци мамещи кротко изписани,
където животът още не спира –
само е в други светове пренесен,
като звук отронен на сребърна лира.
На дървета светят листата,
подухва ветрец и ги разлиства,
пошепват тихо вместо звездите,
светлината по пътя замира
Шумоли и тази есен гората,
светлина златна зад нея извира
върви някой по пътя – къде ли отива?
и все така на хармоничка чувам да свири.

*

Когато клепките ти разцъфтят
като блещукане на треви,
в огледалото на съня си те виждам
сред тишина на облаци
и нощен вятър.
Ти идваш с мириса на шумолене
и дъх на есетра от пристанището,
сред спомени – изплували благоухания,
които не познават времето.
В маслото на тихата зора си отражение,
но пробудя ли се, си само сянка,
която трепва с развиделяването.
А приближа ли се незабелязано до устните ти,
чувам шума на дъжда в листата на дърветата в парка,
които ме затрупват пред дошлите от хоризонта сияния,
защото и за мене идва есента

Кирил Димитров