ЕТО МЕ! – импресия на Стилиан Янев

НОВИЯТ АЗ

Ето го новия Стилиан – сам, далечен и ням.

Озлобен, обезверен, озверен, ожесточен и освирепял. Претърпял най-голямата загуба в живота си. Циничен. Разочарован и отвратен от целия свят. И уморен. Ужасно уморен. От безкрайното лицемерие, в което се давят дамичките и господинчовците с лисичи маниери. Изнервен до лудост от шума на детската площадка срещу прозореца му. С убийствено главоболие. Неспособен да открие своя път и истинската си идентичност и лутащ се до безкрайност в лабиринта на живота.

Осъзнал, че няма и че никога не е имал дори един истински приятел, който да му се обади неочаквано и да го попита как е и да му помогне – не с красиви, празни и лигави обещания, а както трябва. Забравен и от света, и от Бога. Без здраве. Без пари. Без шанс за работа. Без… любов… Патологично чувствителен, уязвим и раним!

Зазидан в четирите стени на своя дом, в който се разхожда като призрак. Достигнал до заключението, че в крайна сметка не се нуждае от никого и че може и сам. И че е много по-силен, отколкото е предполагал. Неочакващ и неискащ нищо от никого. Научил се да уважава самотата си и да я нарича Свобода!

Това е днешния Стилиан – с опънати нерви и с уморени очи. Не бъдете като мен! Аз изгубих своята, но вие спасете усмивката в себе си!

Трябва!

КАКВО ВИЖДАМ В ОГЛЕДАЛОТО?

Виждам едно безкрайно уморено, изтощено, съсипано, изхабено, изчерпано, отчаяно, уплашено, потиснато, меланхолично и болнаво момче. С тъжни очи, в които се долавя само болка. С огромни сенки – от умора и от лекарства. С бледо и изтормозено лице. Изгубило внезапно и по толкова нелеп начин най-близкия си човек, който беше неговата вселена. Страхуващо се как ще оцелее финансово през наближаващата зима. Без пари. Неспособно да си намери работа, защото не може да работи физически труд – заради диабета и сърцето. А за това, което иска – книжарница, библиотека, архив, деловодство, регистратура, аптека – трябват връзки. Яки връзки. Така е – селяндурите дойдоха във Варна и узурпираха хубавите места. Учещо се на елементарни битови умения. Разочаровано и отвратено от целия свят – от вулгарното лицемерие на хората, от тяхната некоректност, неблагодарност, използвачество, безчувственост, дебелокожие и жестокост. Предадено от двамата си „най-добри и истински“ приятели.

Едно момче, което се чувства изоставено, забравено, ненужно и болезнено самотно – зазидано в четирите стени на празния и лишен от уют апартамент, който никога вече няма да се нарече дом. Разхождайки се до късно, късно вечерта в студения и милионен град Варна, очаквайки да намери две топли очи. Някой, в чиято прегръдка да почувства утеха, спокойствие и най-вече – топлота. Нетърсещо любов, романтика, най-малко пък – секс. Неискащо да отключи вратата на този опустял апартамент, защото в него не го очаква никой. Патологично чувствително, уязвимо и ранимо. Неразбрано от никого.

Едно момче, което обичаше много музиката, а сега не може да слуша и една песен, не може да посети и един концерт — няма пари, няма настроение, спомените изплуват и започва да плаче на глас. Неспособно да учи и да чете, защото нервите му са опънати до краен предел, не може да се съсредоточава и непрекъснато го боли глава. Нервите му са толкова зле, че се докарва до истерия от ужасните, подлудяващи писъци и крясъци на децата от площадката, която се намира на два метра от прозореца му.

Едно момче, което излиза от всичките си розови заблуди и светове, в които е живяло. Изведнъж прогледнало за толкова много неща… Превръщащо се – от възпитано, нежно и романтично – в цинично и без задръжки в изказванията си. И автобусът, и тролейбусът са нащрек – защото вече е „един човек – от релсите излязъл“.

Едно момче, което изведнъж изгуби усмивката си. Днес, стоейки пред огледалото, с ужас установи, че не може да се усмихне. Просто не може. Да – от лицемерие, куртоазия, суета – може би… Но истински, от сърце – не!

Усмивката е замръзнала във вледенената, самотна, тъжна и болна Душа…

Това видях в огледалото днес.

Не бъдете като мен.

Обичам ви и ви мразя – абсолютно всички – без нито едно изключение!

До…

* * *

… Проклетите, безумни и истерични крясъци от ужасната детска площадка, наситени с неизчерпаема бяс, просто не спират – нападат те и от двете страни на празния ти апартамент и без пощада те докарват до състояние на лудост. За да се спасиш, затваряш всички прозорци. Тогава се задушаваш. И в буквалния, и в преносния смисъл. Чувството за самота се изостря. И това става винаги вечер. Дните все някак минават, но вечерите…   

Меланхолията те обзема и завладява и ума, и Душата ти. Стяга те нещо много силно в гърдите. Внезапна, раздираща болка. Буца в гърлото. Стон, който напира, напира, но не може да излезе. Става непоносимо, тягостно, страшно. Искаш да плачеш, крещиш и чупиш всичко, но не можеш. Не помагат нито хапчета, нито алкохол. „Приятелите“ ги няма, телефонът мълчи…

Макар и късно, излизаш.

Вървиш. Сам – в тъмнината, без да знаеш накъде… Просто вървиш. Свежият, хладен въздух все пак ти помага, леко те успокоява и прояснява мислите ти. Започваш да се изморяваш от вървенето и искаш по-бързо да се прибереш.

Изцеден, изтощен, изчерпан, със сетни сили отключваш вратата на апартамента, в който никой дори не е разхвърлял нищо… Винаги оставяш осветлението и телевизора включени, за да не се разплачеш, влизайки в злокобно тихия и тъмен свят на самотата си. Хапваш нещо, инжектираш си нощния инсулин и лягаш.

А през нощта се будиш, осъзнавайки, че единственото, което искаш и от което имаш неистова, отчаяна нужда в момента, е една топла и безкрайно дълга прегръдка, в която да се сгушиш. Не любов, не секс, не еротика. Просто някой, който да погали и успокои изтерзаната ти и вледенена Душа и в чиито ръце да намериш убежище за самотното си сърце, вярвайки в илюзията, че животът продължава и си струва…

А после си казваш, че си силен и че и този период ще премине.

И така – до утре…

* * *

…Трудно е. Тъжно. Непоносимо. Стоиш в домашния си затвор и се чувстваш много, много сам, ненужен, неспециален и незначещ нищо за никого. Забравен – и от хората, и от Бога. Сякаш никой не знае за съществуването ти. Задушаваш се в този панелен капан. Крещиш от тишина и мълчиш от екот. Нямаш желание за елементарни неща. Всичко ти се струва сложно, гадно, безсмислено, отчайващо, зловещо. От блъскащите се мисли те боли глава. Не виждаш изход.

Навън се свечерява. Става все по-тъмно, сиво, облачно и мъгливо. Отвратително е. Страшно. Някак безнадеждно. Замръзваш. И в двата смисъла. И ръцете, и Душата, и мислите са вледенени. Няма кой да повдигне духа ти. Да ти вдъхне живот и смисъл. Няма я радостта в този апартамент. Няма я топлотата. Липсва усещането за дом. Не издържаш повече. Заравяш глава във възглавницата и искаш да плачеш като малко, беззащитно дете. Но дори това не можеш. Искаш да чупиш, разхвърляш, крещиш, но осъзнаваш, че няма да ти помогне да се почувстваш по-добре. Лекарствата и алкохолът – също. И в крайна сметка отваряш прозореца, вдишваш студен въздух, който ти помага да се съвземеш, и отново, за пореден път, се примиряваш със съдбата си. Ти си силен, разбира се.

А и утре е нов ден…

„ …СЪС ЧАСОВНИК СПРЯЛ СЕ СКИТАШ СРЕД ХОРАТА…“

Да – номерът не е променян, но телефонът мълчи и това е най-логичното нещо на света, разбира се – фалшивите и лицемерни познати не са „вдъхновени“ от никакъв интерес, за да се обадят. Да – Спасителят няма да се появи, вълшебната пръчица – също. Осъзнаваш го. Приемаш го. Някак е по-трезво, реално, земно и здравословно, когато не очакваш нищо от никого.

Но мислите… Те се блъскат, лутат и не намират своя бряг. Сякаш главата ще се пръсне от страхове, притеснения, тревоги, разсъждения, спомени и най-вече — въпроси — как ще оцелееш до края на април, как ще си плащаш тока. Нямаш миг покой!

А Душата?… Тя е изтерзана, изоставена, забравена, сама и вледенена. Боледува! И нищо, и никой не е в състояние да ѝ помогне – нито психиатър (за психотерапевт нямаш пари!), нито антидепресанти, антипсихотици и анксиолитици, от които ставаш още по-меланхоличен и отпуснат. Въртиш се в омагьосания кръг на лекарства, от които ти се гади непрекъснато и си увреждаш черния дроб. Никой не се интересува, всеки казва: „Стегни се!“, защото не е на неговата глава, не е преживял нещо подобно и не може да те разбере. „На чуждия гръб и сто тояги са малко!“

В погледа ти има само тъга и болка. Няма живот. Лицето е бледо, измъчено и унило. Нищо не може да те разсмее, да те зарадва. Нещо повече – дразниш се, когато виждаш някой да е щастлив, усмихнат, весел, да се забавлява. Не можеш да понасяш музика, особено енергична. Гледаш нещо по телевизията, колкото да не умреш от скука, но не се впечатляваш от нищо, не вникваш в съдържанието на нищо. Усещаш убийствена, нечовешка умора.

Нямаш сила за нищо, от най-малкото се скапваш. Никой не те разбира, никой не иска да те изслуша – отвсякъде те брули ледено безразличие и дистанциране. Стоиш зазидан в неотопления си апартамент и си даваш сметка, че, ако след момент те няма, никой няма да се трогне от липсата ти!

Разбира се, ти обичаш Живота –въпреки всичко! Колкото и да си меланхоличен, объркан, самотен, слаб и уязвим – нещо в теб, колкото и да е малко, те тласка напред…

Само дето все повече ще се разочароваш от хората, макар да не спираш да вървиш към тях и да търсиш две топли очи, две топли ръце, които да те сгреят.

За малко…

НЕ ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ, НЕ ИСКАМ ДА УМРА

„… Тази нощ защо ми горчи?
Може би от дъжд? Или сълзи…
Или рана от някоя дума,
казана вчера…
Тази нощ ми тежи!
А дъждът вали, вали!
Като спомен за нещо, което
загубихме с тебе“

Приятелю,

„ … За кой ли път аз
признавам пред теб,
че не мога да бъда сам…
Безброй години,
години наред,
аз не мога да спра своя бяг…“

Да – зрението ми е замъглено и едва виждам знаците на клавиатурата. Погледът е неясен и отнесен в далечината… Сърцето умира само, а мислите се блъскат и не могат да намерят брод, но след малко и те ще се сломят от безкрайната умора – все едно дали от чашата алкохол, от „таблетката за спокойствие“, от диабета, от жегата или от вулгарното лицемерие на любимите ми дамички и господинчовци с лисичи маниери. Все едно…

Поредният нервен срив…

Поредният потиснат стон, който няма кой да чуе…

Поредният вик и зов за близост…

„ …Всеки миг, миг
чуваш вик, вик –
да крещи без глас:
„Помогни ми!“
Този свят, свят
става Ад, Ад  –
без любов…“

Поредната самотна и празна вечер…

Поредното мълчание на телефона…

Поредното „откритие“, че измежду многото телефонни номера няма на кого да се обадя…

Поредната мисъл, че, ако само след момент ме няма, никой няма да разбере и да се трогне…

Поредното самоуспокоение, че това е просто един момент на вечерна меланхолия, а утре е нов ден. Нов ден, който ще завърши като този…

Поредната констатация, че всеки ден дяволски прилича на предишния и нищо не се променя, а аз… остарявам. Бавно.

Поредната разходка в парка…

„Вървя и мисля – как годините летят… / Един живот минава – и тъжно пак ми става! (…) И влюбените все край мене се целуват, / слушам как наричат се със нежни имена, / а аз, нещастницата, гледам как флиртуват – / и ми ме мъчно, че съм все така сама…“

И въпреки всичко обичам Живота си – с всичките му нюанси. Животът е палитрен, както се изрази една дама от несъществуващия вече Телефон на доверието към БЧК. И аз се вкопчвам в него с всички сили. И не спирам да търся Човека, въпреки всекидневните си разочарования и огорчения от човешките взаимоотношения. И вярвам, че Бог знае за какво ме е създал и че ще успея да открия своя Път и Щастието! И усещам – категорично и във всеки един миг – неизменното присъствие на Баба ми, която с блага и нежна усмивка ми нашепва, че всичко ще се оправи.

Трябва много, много да се обичам и да се грижа за себе си, защото няма кой друг да го направи. Аз съм най-важен на този свят и трябва да се ценя и пазя! Защото съм убеден, че, ако литна през балкона, на никой, на абсолютно никой, няма да липсвам в моя град многохиляден…

„ …Дъжд заваля… Аз не плача!
Жадни стебла тръпнат във здрача…
Трябва нелепите мисли да спра –
как ще живея и как ще умра –
в моя свят – без любов!…“

ДОБЪР ВЕЧЕР, СТИЛИАН!

Отдавна не сме се чували. Извинявай. Знаеш – ангажименти, работа, срещи, проблеми… И времето не стига, а животът ни върти в своята шеметна въртележка. Не ми се сърдиш, нали? Разбираш. Ти винаги разбираш.

Но сега имам време. Време за теб. Разказвай ми, слушам те…

Как си? Има ли нещо ново при теб? Как върви животът ти? Как си със здравето? Имаш ли проблеми с диабета? Успяваш ли да контролираш кръвната си захар? Как си със сърцето? 

Как си финансово? Има ли какво да ядеш? Зная, че се храниш пет пъти дневно — заради диабета. Как си плащаш тока от декември до април? Защо ли те питам? Сякаш не зная отговора… Виж, аз мога да ти помогна с малък заем, ще ми се издължиш, когато можеш. Ако в някакъв момент имаш нужда, не се притеснявай да се обърнеш към мен, приятелите са за това.

Как върви търсенето на работа? Продължаваш ли да опитваш или си толкова обезсърчен и обезверен, че вече не виждаш смисъл? Аз нямам такива контакти — за аптека, регистратура, архив и книжарница, но, ако се запозная с някой, който може да ти помогне, веднага ще ти се обадя, не се съмнявай!

А сега ми кажи най-важното! Как си с нервите? Пиеш ли още хапчета — антидепресанти, успокоителни, сънотворни?… Можеш ли да спиш? Ходиш ли още на психиатър и на психотерапевт? Помагат ли ти?

Как минава един твой ден, имаш ли мотив, стимул, причина сутрин да ставаш от леглото?

Какво се случва в Душата ти, Приятелю? Успокои ли се поне мъничко или е все така изтерзана, обрулена и… мъртва? Има ли поне един-едничък Човек, на когото истински да му пука за теб – отвъд фалша, суетата, куртоазията? Има ли Някой, който иска да чуе болката ти и може да ти подари най-ценното, което има – своето време? Има ли поне един Човек, на когото би могъл да се обадиш късно вечерта, когато меланхолията „взема“ Душата ти? Дали е останал поне един чувствителен Човек, който е в състояние да долови и да приеме твоите безгласни викове, крясъци, шепоти и стонове?… Има ли такъв Човек? Или „всичко е само игра, всичко е само спектакъл“?

Стилиан, там ли си още? Чуваме ли се? Нещо заглъхна… Май връзката е лоша… Телефонната имах предвид…

Какво казах ли? Казах да не се отчайваш и да се грижиш за себе си! Ето — аз съм тук, макар и от разстояние! Аз няма да те изоставя! Винаги можеш да разчиташ на мен! За всичко! Няма да позволя да изчезваш, да се губиш и да умираш в онзи тих и празен апартамент! Искам да се усмихнеш и да обичаш Живота! И да вярваш!

Съвсем скоро ще се видим, а дотогава те прегръщам много, много силно! И те обичам! Но ти вече знаеш това…

До…

СТИЛИАН – ВСЕ ПО-САМОТЕН В СТУДЕНИЯ СВЯТ НА САМОТНИЦИ…

„… Свят. Шантав свят.

Пълен със смутени души…“

(из песента „Животът” от репертоара на Богдана Карадочева и Стефан Димитров)

…Новият ден влиза неканен в хола ми и нахално изисква от мен да стана от леглото. Но защо? С какво този ден ще е по-различен от вчера, от миналата седмица, от преди няколко месеца? Какво ще ми донесе, освен битовизъм, оцеляване и самота? И нерви. Всъщност кой ден е днес и коя година? Все едно, щом всички мои дни си приличат дяволски и ми се надсмиват мефистофелски. Да — ще започна и този ден, ще се опитам и днес да преодолея бита, ако имам да свърша нещо навън, ще го направя.

Но къде е Пулсът на Живота? Нямам причина, мотив, стимул, импулс… Нищо не ме движи и няма за какво и за кого да вървя напред. Тялото горе-долу крета, но Душата е мъртва. Вледенена. Изоставена. Забравена. И невероятно сама. Болна. Никой не е в състояние да ѝ помогне – нито психиатър, нито психотерапевт, нито антидепресанти, които ме правят безразличен към всичко. Трябва ѝ малко, но не може да го открие. Пита във всички магазини – като в песента. Не продават любов, за съжаление. „…Само сирене, хляб и маслини…“

*

Душата е огорчена, разочарована и отвратена. От всички и от всичко. От вулгарното и перверзно лицемерие на хората, в което се давят ежесекундно. От глупавата и смешна игра на куртоазия. От това, че „всичко е само игра, всичко е само спектакъл“… Фалш, убийствен фалш. Когато си здрав и имаш пари, всички са много мили и внимателни, ще се счупят от лицемерие. Когато животът ти удари шамар и си слаб, уязвим, болен и без пари и работа, всички се разбягват като пилци. „Забравят“ телефона ти. Тишина… И това не е мой проблем. Това е драмата на Личността.

Суета. Консуматорско общество. Алчност. „Не всичко е пари, приятелю“ — написа някога Михаил Белчев. „Не ме слушайте какво съм пяла навремето!“ – подчертава дебело Примата. В магазините има от птиче мляко. Дори и да имаш възможност да си направиш по-хубава вечеря, ще ти присяда, щом няма с кого да я споделиш.“

…Гледаш филми на плоски екрани, а сърцето умира самичко…“ За какво ми е най-модерния смартфон, щом няма на кого да се обадя? За какво са ми маркови парцалки, щом няма къде и с кого да отида? За какво ми е луксозно жилище, ако в него ще се разхождам като призрак. И най-скъпата техника не може да ме стопли. Щом ги няма Обичта, Топлотата, Уютът, Разбирателството, Доверието, Радостта…

„Социални“ медии, които ни десоциализирват и правят още по-самотни. Фейсбук, Туитър, Месенджър, Вайбър…

Интернет самота. Няма го трепетът от докосването, вълнението от погледа,  топ-лотата от лъчезарната усмивка.

Нямаме време. Ангажименти. Бързаме. За никъде. Залостваме се в стъклените си домове и не допускаме никого в тях. Не каним никого. Отшелници.

Залезът е красив… И този ден ми маха за сбогом. И този път ще потисна всеки неизплакан стон. Но ще се опитам да съхраня вярата си в Човека и в моето Утре. Ще се помоля. За здраве, работа, приятели и любов. И за Душата — да оздравее по-бързо.

Душата, която се учи да живее красиво със себе си…

Новият ден си отива — след „залеза с аромат на праскови”. Разходката в милионния град е към края си. Ако случайно видите Стилиан някъде, на някой тротоар, на някоя пейка, на някоя улица без име, не го питайте как е. Въпросът е циничен. Не го съжалявайте, няма нужда от това. Просто го прегърнете силно и се опитайте да му вдъхнете Сила, Вяра и Живот! Помълчете заедно с него или поговорете — но искрено, без куртоазия.

За малко…

„… Живот ли е това – аз питах се…

И любех-недолюбвах Времето…

А То събираше

остатъка от мен –

за спомен…

Така променяше лицето ми –

че ставах всеки път по-млада…

Но То си знаеше,

че в мен е скрита рана…“

И САМ ВОЙНЪТ Е ВОЙН! („ …БРАВО, БРАВО ЗА САМОТНИЯ БЕГАЧ!…“)

Да – Животът е предимно всякакъв, както твърди в една статия най-голямата ни съвременна поетеса. И аз непременно ще вляза в неговия ритъм. Дори и да не искам, ще ми се наложи. Ще падам и ще ставам. Но ще трябва да продължавам.

Ще ме изгаря силното лятно слънце, ще ме брули леденият североизточен вятър, студът ще вледенява и тялото, и Душата ми, ще вървя в снежните преспи и в кишата, ще вдишвам мъгливия въздух, ще ме мокрят проливните пролетни и есенни дъждове…

Ще ми става мъчно всяка вечер, ще плача от самота и ще заспивам непогален, потиснат, меланхоличен и уязвим – като малко дете… В сърцето и в Душата ми ще остане неизплакан стон, а в гърлото –  заседнал вик…

Ще се разочаровам и отвращавам от хората и пак ще търся пътя към тях.

И бита ще ми се наложи да преодолея – ще трябва да се науча да изкарвам цял месец със скромния си приход –посрещайки всички разходи…

Ще посрещна предстоящите празници в собствената си компания и няма да имам глупави очаквания някой да се сети за мен.

Ще се разделя окончателно с всички илюзии. Ще се науча да обичам и… Нощта.

И може би ще оцелея… Може би…

А моята Баба ще бъде във всеки един миг до мен и няма да позволи да потъна!

ПОСЛЕПИСЪТ НА СТИЛИАН…

… И горчиво кафе си сварих, и студена водичка изпих, и изтрих от сърце си мечтите парфюмни…

И убедих се, че приятел в нужда се познава, че сит на гладен не вярва и насита няма и че на чуждия гръб и сто тояги са малко…

И удавих се в преливащия фонтан от куртоазия, фалш, суета, гнусно, вулгарно и перверзно лицемерие и най-високо ниво на владеене на актьорско майсторство; чух толкова много лъжи… 

Не една мечта всеки обеща…

И дори си вярваха дамичките с лисичи маниери…

И техните лисичи кавалери…

Отвращавате ме – абсолютно всички – без нито едно изключение! Независимо от пол, възраст, образование, професия, социален статус, възпитание и чар – в крайна сметка ме разочаровате, ранявате и огорчавате еднакво с вашата некоректност, дебелокожа грубост и неблагодарност и липса на чувствителност…

И да – уморих се  – от хорски съвети, от учтивост да бъда обичан, да търся посоки, да бъда приличен и да раздавам усмивки широки…

Уморих се…

Писна ми от чужди правила, от думи празни, от свят широк и от хора разни –дето все ми казват, че греша…

Не търся ничии упреци и мъдри съвети и затова ще хвърля всяка празна чаша и нека на парчета, на прах да стане в моите нозе…

Не, не съжалявам, че е пуст олтарът и че вратите му са разбити с бяс, а Душата ми e обрулена и мъртва! Не съжалявам…

Но съжалявам, че със свойта вяра днес няма где да се помоля аз!

Компилациите са от текстове на песни от репертоара на Дует „Ритон“, Роси Кирилова и Лили Иванова

Стилиан Янев