ЖАДНО СЛЪНЦЕ – стихотворения на Лили Чолакова

ЖАДНО СЛЪНЦЕ

На жарък юли слънцето презряло
оронва се в горещите ми длани,
ровичка във косата изсветляла
и търси място, дето да остане.
Опарва жадно гладката ми кожа –
във спомен недалечен се превръща,
когато беше толкова възможно
с ръце от слънчев зной да ме прегръщаш.
… когато ласките ти – жадно слънце,
горяха тялото ми в страстен трепет,
а думите се връзваха на възел,
удавени сред неспокоен шепот…

Отърсвам се от слънцето полека,
а споменът – фантом замира,
поел по странна някаква пътека
сред слънчевите сенки на всемира.

БЕЗСИЛИЕ

Тези ръце лежат потъмнели във скута.
Изтънелите вени от болка преливат.
Стихва във гърло мойта въздишка нечута.
Не познавам на мама ръцете такива…
Сякаш от извор синкав далечен извират
и върху залинялата кожа изпъкват
улеи криви в близост с петна от коприва,
а пък мама икона е в новата църква.
Кокалче –кокал кожата тъжно-прозирна
не оставят и нощем да дремне без болка.
С поглед ги милвам, с ласка-тъга ги завивам.
Помъдряла, се сгушвам във нейната горест.

Тези ръце – крилете на паднала птица,
уморени лежат със избягала сила…
Чиста, сълзата блясва във мойте зеници,
че безсилна (съзнавам) съм, майчице мила…

ЕСЕНТА В МЕН

Наднича есента зад мойто рамо.
(Забравила е сякаш, че съм в нейна власт).
Нащърбена, луната прави драма,
че образът и’ – нито в профил, ни в анфас.
Сега е помъдряла уж, но – крехка,
у мен себеоценка нисък тон държи.
Препускащите дни за миг пов(е)яхват.
Нали и есента цветя цъфтят в зори?
Горчивите години болка носят –
внимателно отхапвам къс и този път.
Светът е подмладен, с костюм износен,
пък аз – неостаряла младост в стара плът.

Наднича есента… Вали в очите
понякога и тайно с тих и плах дъждец.
Единствено приличам на щурците –
изпявайки… умират, без да пратят вест.

ВРЕМЕННА РОКЛЯ

Облякох се във рокля от позлата .
Събрах я от опадалата шума,
покрила като китеник земята,
която не обелваше и дума.
Навярно се преструваше, че мога
със пъстрата си есенна одежда
да бъда на витрината за продан
на хората с окапали надежди.
И както се разсипа тишината
в листата на обрулените липси,
внезапно припознала самотата
във есенен регистър се разписах.
А роклята ми тъй и не дочака
насладата да бъде за очите,
защото неочаквано проплака,
подгонена от зима по петите.

Лили Чолакова

Из „Тишина за самотници“, изд. Kolbis, С., 2022