ЖИВАТА ПЕСЕН – поезия от Кирил Христов

Роден на 23. 06. 1875 в Стара Загора

Починал на 07.11.1944 в София

СРЕЩА В ПОЛЕТО

Вървя самотен, тих.Около мен
градини и ливади зеленеят.
Звънци на стадо татък нейде пеят.
Загасва в облаците душний ден.

Аз чакам те. Изглеждат се очи ми.
Сърцето ту замира, ту трепти,
и ангелът хранител в мен шепти
Като молитва чудна твойто име.

Но ето, идеш! Зърнал те едвам –
и дивна светлина небето рони,
и дишам аз вълшебно благовоне,
и целий свят превръща се на храм.

ЕСЕНЕН ДЪЖД

Вън есен е. Развяват се булата
на дъжд. Като прашец, ситни, ситни.
Налита вятърът, звънтят стъклата.
Ненаваляло се – редица дни.

Минава татък шоп, нехайно цопа
из локвите. Дъждецът си вали.
Врата се някъде от вятра хлопа.
Аз слушам и душата ме боли.

ЖИВАТА ПЕСЕН

Те свързват бездните със небесата –
безбройни струни, арфа от лучи.
Докосвам се – и мракът на съдбата
започва като химна да звучи.

Но късно… Вгледам ли се в теб унесен –
и глъхнат звукове един след друг:
Изпята е най-хубавата песен,
изтръгнат е от всяка струна звук.

САМОТА

Фучи фъртуната. Навънка зима люта
с дълбоки преспи е затрупала света.
Фучи фъртуната, нетърпеливо бута,
същ пътник закъснял, залостени врата.

Премръзнала е – хе, припира тя, не чака…
Да й отворя ли? Ще ли ми донесе
от живи хора вест?… – Открехвам; тя изплака
и ввря се бедната като бездомно псе.

Кирил Христов