ЖИВОТИНСКА ЛЮБОВ – разказ на Планимир Петров
Не всички човешки истории имат щастливия шанс да попаднат на добри разказвачи, писатели, журналисти, та да се радват на дълъг живот. Някои си увяхват като самотно мушкато зад прозорец, други се забравят като безсмислени еднодневки, а има и такива, които съз-нателно се пренебрегват по морални съображения или са претоварени с фантастика.
Като тая невероятна животинска любов!
***
В малко планинско селце живяло възрастно семейство, белязано с доста видима тайнственост и доста по-различно житие-битие. Бай Панайот и баба Христина живеели в постоянна кавга. За било и небило. Със себе си и с всички съседи… Но най-шумна и цветиста била семейната им разправия. Изглежда по-конфликтната и агресивна личност била баба Христина. Жена, издънка от стар чорбаджийски род – гледала отвисоко, имала голямо самочувствие и като бивша селска красавица.
Затова може би отрано взела преднина, поглеждала под вежди мъжа си и все за нещо го хокала. В началото на кавгата той й се оперчвал, като „мъж на жена си”, после благородно млъквал, в знак на философска мъдрост.
В такива минути на безпричинна обида и вина, добрият и търпелив съпруг намирал утеха сред животинското си царство. Хранел в никое време прасета и кокошки, галел кучето и магарето, миел вимето на дойната крава, за да си изцвърка и пийне топло мляко за успокоение. Затова всички домашни животни го уважавали, чакали го с нетърпение, радвали му се с широко открити очи и с цялата си животинска любов.
*
Най-интересна била юницата, която не криела своите сърдечни чувства и открито ги демонстрирала. Чакала го с нетърпение пред вратата на обора, вървяла с притиснат хълбок към него в двора, близвала го с благоговение по ръцете, дори поклащала глава, когато той понякога й говорел нежни думи, каквито на жена си отдавна не е казвал. Когато бай Панайот я посрещал привечер от паша, виждал как селските бичета я ухажват и гонят, поне за една милувка, но тя мъжествено се бранела с малките си рогца. И когато го забелязвала отдалеч, тичала запъхтяна, за да отпусне глава в широко разтворените му ръце.
Но дошло време всички тия взаимни милувки и нежности към юницата, да не останат скрити от смаяния поглед на баба Христина. И тя, като всяка жена, била обхваната от луда ревност. Започнала да ги дебне и да им разваля тихото, безмълвно общуване, да й разлива кофата с вода, да я връзва в обора с повода в желязната халка на яслата. Дядо Панайот виждал и разбирал какво става, накъде води тая растяща женска злоба, но не искал да се намесва и да си създава нови тревоги. Бил обръгнал вече на простотиите и щуротиите на жена си. Изведнъж го обхванала странната апатия на човешкото живуркане „ден за ден”.
*
Една вечер, по средата на тихата и самотна вечеря на двамата старци, откъм обора се чул силен, необичаен шум като тежко падане или срутване. Сепнат от тревожно предчувствие, бай Панайот бързо станал и забързал към обора. Запалил лампата и гледката подкосила краката му. Юницата лежала разкрачена на пода безпомощна, с вдигната към тавана глава. Незнайно как, якото капроново въже на повода било увито около шията на животното и железния кол, който поддържал дългата ясла. Но най-страшното в тази нощна картина били очите… големите, изпъкнали очи на юницата, които гледали човека с мъртвешка доброта и всеотдайност. Старецът едва сдържал натежалата влага в очите си и чак тогава обърнал поглед към застиналата в неподвижност крава, която продължавала да гледа към мъртвото си чедо…
Човекът погалил инстинктивно още топлата глава на юницата с последната си милувка, направил две-три крачки към кравата, погалил и нейния гръб. После обгърнал с две ръце главата и. И преди да види, почувствал върху голата си китка топлата сълза на майката…
Минало-неминало месец бай Панайот се затворил плътно в себе си. Млъкнала и баба Христина, тревожна и загрижена за здравето му. Сякаш чак сега го видяла с по-други очи. Започнала да му говори човешки, да го пази от умора, да се безпокои като го гледала как болест коварна го мъчи, как съхне и вехне пред погледа й. И една ранна утрин, като побутнала внимателно човека си да става, видяла широко отворените му очи, пипнала студеното му чело, после писнала на умряло с най-високата си гласова октава, та събудила цялата махала. Минало многолюдното погребение, минали през уличната врата и всички закъснели близки, набори и приятели, които късно научили за смъртта на стареца, за да изкажат своите съболезнования.
*
В навечерието на деветия ден от погребението, баба Христина сънувала странен сън, който още повече я разстроил и объркал всичките й чувства и размисли за мъртвия. И до вечерта умувала, дали да го сподели с някого, накрая решила да си го остави спомен само за себе си. Защото сънувала смъртта си! Как нейният Панайот я вика в задгробната си стаичка, а когато тя влязла, видяла редом до него… обесената юница.
Планимир Петров
