ЗАГАДКАТА ЖИВОТ – стихотворения на Стоян Михайлов

ПРАШИНКАТА ЗАГАДКА

Една прашинка в полет залюляна
едва съзират моите очи.
Дали не се любува тя засмяна –
не ми нашепва „спри се, замълчи?
Не знаеш кой ме срещу теб изпрати –
дали съм тяло, плазма или твар…
Не съм ли съгледвачът на пирати,
с умисъл да ти бъдат господар?
Замисляй се във всичко непознато,
че пъстър е Светът и непознат.
Съмнението мярка е от злато –
на очната проверка е събрат!”
Прашинката край мене си кръжи –
ту се въздига, ту надолу слиза.
Остава смес тя от хвалби, лъжи –
необяснима като Мона Лиза!
Наистина, ако за миг прозра
теб таинство от лъчи, ядра и спори –
това творение ще разбера
с гигантите че може да се бори!
Едно предмостие в Света незрим,
из въздуха понесена частица…
Прости Адаме тъй непросветим –
пред мен не броди ли космична птица?

В размерите не се лъжете вие –
заблуда са понякога за нас!
Не знаем в „малкото” какво се крие –
не ни ли отброява смутен час?

ВЕЛИКАТА ТАЙНА

/сонет /

Измина пътя слънцето на ден безкраен,
пленително ни сбира вечерта…
А тембър благ от твоята уста
на прага пак ме гали, чакан и познаен.

Целувам ненаситно две очи в мъниста –
ръцете ни не знаят миг покой…
И питам се, от двамата ни кой
любовникът не е щастлив „на прима виста”?

Като хлапак пиян в косите ти се крия –
луната закачливо двама ни наднича…
Намерих извор аз и ненаситно пия –
оазис стана мой в „пустинята безкрайна”!

Ако любов се с думи всичко туй нарича –
в живота многолик е най-велика тайна!

УПОВАНИЕ

Аз все на рамото те нося –
без теб не крача нито миг.
Ти нимфата си моя боса –
защитата наместо щит!
Оазисът си ми сърдечен –
по пътя дълъг що открих…
На теб отдадох се обречен –
полегна в тръпния ми стих!
С теб „сочни плодове” събирах –
изпих горчилката от срам…
Престижните врати допирах,
без мисълта да те предам!
Тъй както птицата с крилете
в простора волността дели,
ти ми разтвори върховете –
да ги превземам повели!

Прегръщам те! С любов гореща,
ще стискам аз „ръцете твои!”
В теб упование усещам
мотора на сърцето мое!

ДО СЕТЕН МИГ

/сонет/

Картинно на затворена система,
във тялото кръвта ми се върти…
Забързан кон, сърцето я поема,
понякога по път се суети.

Така с години по света се лутам –
с любим човек поделям самота…
Ту камъка Сизифовски си бутам,
ту радвам се на райска красота!

Ще биеш ли така сърце до края,
кога „каручката” ще спреш в калта?
Единствен Боже, съдник ти си зная,
над мен и грешниците по света!

Създателят, отмерил ни грамажа –
към всички справедлив отмерва стажа!

Стоян Михайлов