ТАНЦЪТ ПОД РАЗПЯТИЕТО НА ВЕРА КОСТАДИНОВА – Борис Цветанов
Вера Костадинова, „Ако аз те поканя на танц“, изд. „Светлана Янчева-ИЗИДА“, С., 2022 година…
Започвам необичайно за рецензия, но самата Вера Костадинова е необичайна. Ето дружеския ми шарж за нея:
Аз съм поръчала музиката, Животе! И съм платила със сълзици – жълтици. Свърши ли танцът, ще разтвора крилете към хоризонта на волните птици.
Тя пише лирика от малка и ако прекалено дълго време е мълчала, бездруго е било мъчително за една душа , за която „само белият лист е утеха“, за едно сърце, претърпяло хиляди несгоди, което пише с кръв. Професор Иван Бързаков , изключителен познавач на поезията и сам поет, казва за нея, че най-характерното е, нейната остра и силна експресивност… Вера предава на читателя своята умора от хорската злоба и бездушие в очите (в истинската литература винаги има нещо съсипващо – твърди пак професор Бързаков).
И като истински талант, Вера не пише за себе си – всеки неин ред е послание. И ето необичайното: тя не знае да пълзи и внушава това на читателя, не знае стоене на колене, не иска проправена пътека, иска само път по който да върви, плаща цената, каквато и да е и с това се родее с онова вечно, завещано ни от от бог Хермес: Всичко е движение! Но добавя, че трябва да се върви към върха, не може от друго място да се пуска чиста мисъл.
А чистотата на мисълта при Вера е момината сълза, чиста и бистра. Чуплива като фин порцелан, Вера споделя:
Не съм богата. Нямам нищо. Едно платно – небе. И едно сърце – огнище.
Мисля си само при една друга голяма поетеса , която познавах – Адреана Радева съм срещал такава експресивност :
На кръста си голям невидим. Съм здраво прикована. И по сърцето нямам белег, защото цялото е рана.
При Вера Костадинова има и онова, което толкова рядко може да се намери в днешната лирика – афористичността. Минимум думи, максимум образност на мисълта.
* Когато пътят свърши – разтвори криле.
* Птиците се спъват по земята – трябва им простор.
* Единствено в мечтите си сме свободни.
Естествено Вера пише и за любовта, която винаги повече струва от пустата грижа за хляба. За нея тя е готова да ходи по бръснач. За Вера това най-съкровено човешко чувство е РАЗПЯТИЕ.
Но не и Апокалипсис. Макар да я боли за болното ни време в което часовници без стрелки отмерват мъртви секунди.
При нея РАЗПЯТИЕТО е пътят към ВЪЗКРЕСЕНИЕТО.
Песимизмът, доколкото може да обхване читателя, всъщност е Змеят, прободен от копието на свети Георги победоносец (Любовта), затова няма да намерите безнадеждност и скръб. Освен това за разлика от Апокалипсиса на Вечната книга на човечеството, Вера дава изход: разтърсване по мъжки на този свят, който спи. Сега остава да видим полета на Вера Костадинова към хоризонта на птиците.
Приятен и продължителен полет, Сърце !
Борис Цветанов
