ЗА ВИЕТНАМ, С ЛЮБОВ – разкази на Цонка Великова
ПЕРАЧКИТЕ
След отмяната на ембаргото през 1994 година Виетнам видимо започна да се замогва. Туристите – и чужди, и свои, ставаха все повече и повече.
По крайбрежната ивица започнаха да никнат като гъби хотел след хотел от 5 до 9 етажа. Предимно частни. От прозореца на един от тях на остров Кат Ба унесено съзерцавам изумителното сияние на залеза. Върху покрива на съседен хотел, като платна на стотици лодки, привличат вниманието ми потръпващите от ласките на ветреца искрящо бели чаршафи и хавлии. Сред тях, наведени над огромни легени, няколко крехки четиридесет килограмови красавици, перяха на ръка хотелското бельо. Когато трябваше да го прострат, едва се изправят и продължително разтриват с длани гърбовете си.
Ето значи на кого дължим безупречно белите чаршафи и хавлии, които ежедневно ни се подменят. А кой ли ги глади?
– Цял хотел построил – мисля си – а за една пералня му досвидяло.
След упрека се досещам, че тези изящни момичета навярно са изключително доволни от липсата на пералня. Нали тя ще ги остави без прехрана.
Днес собственикът на хотела със сигурност се е отказал от ръчното пране и е закупил не една, а няколко перални.
Но какво ли е станало с перачките на хотелското бельо? А дали прането е толкова бяло?
ПРОДАВАЧКИ НА ЩАСТИЕ
Краката на стареца се огъват като да са сварени. Всъщност той върви не с тях, а с двата си бастуна. Премества с огромно усилие единия, обляга се на него, после премества другия и провлачва краката си между тях. От усилието целият се тресе.
– Горкият! – казвам си.
Но точно тогава, привличат вниманието ми, блесналите по младежки щастливи очи, които като две факелчета стоплят врязаните в безцветното му лице дълбоки бръчки. Очи на влюбен. Заради жалостта, която първоначално изпитах към немощта му, не съм забелязала, че до старецът върви изумително красива девойка.
Причината за късното му щастие. Предвид твърде бавното им придвижване, имах възможност продължително да ги наблюдавам. Момичето беше положило изящната си дясна ръка върху лявата на стареца и вплела пръсти в нея с подчертана грижовност, му помага да премества бастуна. Очите й са изпълнени от нежност и нещо подобно на любов и обожание. Досетих се, че тя е от тези виетнамски красавици, които за пет дни, за седмица или за две съживяват емоционално, заплатилите за краткотрайното щастие, бледи съсух-рени или затлъстели червендалести старци. Те не са изпълнените с усещане за освободеност от порядките в собствените им страни, обичайни туристи, прехласнати пред историческите и културни забележителности, които често са видимо уморени от впечатления и спазване на претрупаните програми. Различават се и от обзетите от носталгични спомени възрастни французи, прогонените от страната, след като е възстановен суверенитета на Виетнам.
Тези остарели мъже пристигат тук не и заради напиращи мъжки желания, тъй като в родината си могат да ползват легални интимни услуги. Тяхното кратко пребиваване е изпълнено с особено емоционално съдържание. Идват, защото съобразно тогавашния твърде нисък жизнен стандарт, срещу скромно заплащане, ще получат илюзията, че за някого са специални, че са обичани и ценени. Това ще бъде топлинката, която ще сгрява бъдещите им самотни нощи.
Възрастните мъже със сигурност знаят, че след като ги изпратят на летището, „поразплаканите“ момичета ще получат ново назначение при други, дошли да лекуват самотата си, старци. И за времето и на техния кратък престой, нежно ще ги обгрижват и ще ги направят щастливи. Наистина щастливи.
А дали у дома си тези старци имат някой, който да ги гледа с толкова нежност и да ги подкрепя с такава преданост? А колко ли отдавна никой не ги е помилвал? Та дори и не ги е докосвал.
ВЪЛЦИТЕ
Вълк. Десет, може би дванадесетгодишен. Опитен, уверен, претръпнал. Не разбрах как по време на разходката, без да ме докосва, успя някак да ме изблъска в страни от тротоара, да ме приклещи в тъмния ъгъл между две сгради и плътно да ме притисне с острия си поглед към стената. При всеки опит да помръдна, очите на младият вълк стрелкат заплашително. Показва ми, че е гладен, като заучено оголва корема си, търка го с едната си ръка, с другата сочи устата си, при което издишва спарен горчив дъх в лицето ми.
Явно знае, че съм смутена. Знае и колко безпомощна се чувствам, затова е сигурен, че няма да го ударя. Обаче не допуска, че точно сега нямам с какво да се откупя, понеже в джоба си само една носна кърпичка.
Неочаквано, друг, по-малък вълк, също опитен, който отстрани следи обстановката и подсигурява безопасността на двамата остро изсвирва. Видял е съпруга ми, който се връща да ме търси. По това, че го е разпознал показва, че са ни следили и внимателно са планирали атаката.
След изсвирването, двамата, по незабележимия начин по който се появиха, изведнъж изчезнаха, сякаш се разтвориха във въздуха.
Вълче детство. Овълчени деца, на които може би вече е късно да се помогне.
МУЗИКАНТЪТ
Постоянно го чувам да свири. Дори и нощем. И толкова силно, че оглася квартала.
Свира малко остро, а на дългите фрази не всякога му достига дъх, свири изключително вярно.
Мелодиите са няколко и всичките са пропити с някаква безнадежднокт, тъга и болка, които пронизват невъобразимия мотоциклетен грохот на Ханой. Защо толкова мъка? – питам се и си мисля, че навярно е много самотен. Често наминавам покрай дома му. Спирам и слушам трогателното му свирене, което се носи от втория етаж. От съчувствие изпитвам желание да го видя, да му се усмихна, да го поздравя с ръка, да му подаря български сувенир, но така и никога не го виждам. А дали пък не е инвалид?
Минаха месеци и чак когато се запролети, успях да разбера кой е той. Бяха изнесли клетката му на терасата.
Пиле някакво[1], а мъката му – по човешки дълбока. Но, от кого това пернато се беше научило толкова тъжно да свири?
[1] Във Виетнам отглеждат птици, приличащи на косове, които сполучливо имитират човешко свирене с уста.
Цонка Великова
