ЕДНА НОСТАЛГИЧНА РАЗХОДКА – рецензия на Благовеста Касабова

В новата стихосбирка на поетесата Христина Въчева „Гласът на сърцето”, преобладават тихите, прозирни, изпълнени със звуци багри на Родопа планина, с изплуващите от здрача потайни шумове на залезите, с носталгия и съкровени чувства от детството, които сгряват сърцето и душата. Стихотворенията, включени в съдържанието, са пресечна точка на въображение, емоция и тънка сетивност. Променената лична съдба на авторката се вплита както във формата на спомените и тъгата в тях, така и в заобикалящата я реалност, за да пресътвори всичко това като осъзната вътрешна равносметка на спечеленото и изгубеното.

Символите, които поетесата използва, показват, че тя приема Божественото начало у човека като белег на духовност и нравственост, като знак за различаване на доброто от злото, красивото от грозното, любовта от безлюбието, озарението от страданието.

В новата си поетична книга авторката Христина Въчева се завръща към себе си – към родното място и магията на родната Родопа планина с нейните вековни гори и горди върхове, към нейните силни и достойни хора. „Връщането” авторката разказва приглушено, интимно, споделя с обич и умиление за усмивките, тъгите и радостите им, с които ги дарява непреходната хубост на планината, говори за песните, които достигат небето, за цветовете и тоновете, които галят очите, за тайнствения шепот на горите. Те са и своеобразни вътрешни диалози, размисли и усещания.

Импресивното звучене на повечето от стихотворенията е и определяща черта на стилистиката в този поетичен сборник, заедно с психологическите детайли, пориви и моментни емоционални състояния.

Видно е, че изповяданото е преживяно (в по-далечно и в по-близко време) и пресътворено с пастелната лиричност на изказа, което прави читателя съпричастен. Трябва да допълня, че поетесата органично е свързана с природата, с нейните чудеса и вълшебства, с обитателите ѝ, които вдъхват на творбите ѝ неповторим живот:

А долу, в зелената прегръдка
на тревата,

се гушеха глухарчета,

запалили фенерчета

и врабчовци, синигери, кълвачи
извиваха триглас в гората.

/стих. „Една разходка”/

Характерно за поетиката на стихосбирката „Гласът на сърцето”, е че в нея авторката постепенно уплътнява душевното си състояние и така –  по свой начин, попълва „Личния си дневник”, изпълнен и със страници, пропити с обич и тъга по родното, копнеж, любовни чувства и настроения, упование в Божествената сила и справедливост, неотменима принадлежност към Родопа планина, дарила  ѝ незабравими преживявания и усещания: 

Животът ме направи 

пряма, истинска и светла, 

частица от божествена искра наля. 
И станах друга, Господи, 

душата ми отново заблестя, 
усмихнах стареца с подадена ръка 

на слабия открехнах силни думи, 
любов, по-силна блесна в сърцето ми, 
усмивка в устните наля… 

/стих. „И слънцето отново засия”/ 

В тази стихосбирка, поетесата е привързана както към миналото, така и към настоящето, оценява заблудите и проглежданията си, а това подсказва високо творческо съзряване. По-сгъстеният  изказ на стиховете носи все по-точен и плътен рисунък, особено в онези творби, свързани с природните  сезони и любовните изповеди: 

Обичам да се губя 

във очите ти, 

в усмивката ти, нежна 

и добра, 

да преоткривам светлината 
на сърцето ти. 

Обичам просто да съм жива, 
до теб. 

/стих. „Отвори ми врата”/ 

И още редица стихове – тематично разнопосочни, звучат с подобна пастелна оцветеност и чистосърдечна изповедност – „Моята душа”, „Песен за  пролетта”, „Любовен триптих”, „Църквичка в полето”, „Орфей ли пее” и други. Можем да кажем, че  „Гласът на сърцето” по самобитен начин продължава патриотичната традиционна лирика, с нейния  емоционален зов да помним и почитаме славното ни  историческо минало, саможертвата на неговите  видни представители, съдбоносните събития, непомръкващата обич към корените на родното. 

Съвсем естествено и непринудено затвърждава  мястото на твореца като пазител и съзидател на българските духовни ценности, на българската народопсихология, чието начало се корени още в детството. Авторката Христина Въчева, в повечето случаи, следва традицията, а в отделни творби умело я  надгражда. Така тя създава едни от най-добрите  творби в стихосбирката: 

Защо ли връща ме назад 

онази селска пасторална 
тишина? 

Седим край кръглата синия, 
отчупва баба дъхав хляб, 
отчупва щастие на залци. 

И приказките, споделени 

с обич, 

сякаш босички крачета, детски, 
наоколо пъргаво тичат… 

От стомна пръстена вода 
отпивам и истинска, и жива, 

тя утолява жаждата ми дива, 
душата ми със светлина 

облива. 

/стих. „Прегръщам бабиния свят”/ 

Новата стихосбирка на поетесата Христина Въчева безспорно е крачка напред в нейното творческо изграждане.   

Да ѝ пожелаем успех! Благословена да си, Христина! 

акад. Благовеста Касабова