КНИГА СЕРИОЗНА, ШЕГОВИТА И МЪДРА – рецензия на Димитър Христов
През последните три десетилетия българската поезия натрупа значим опит в експериментирането на нови възможности за изразяване както и в разширяване на идейно-тематичния обхват. Появиха се автори, които, без да се съобразяват с овехтелите изисквания и представи за поезия, потърсиха своята творческа реализация в дръзкото претворяване и интерпретиране на проблемите на отделната личност и на обществото.
Като изключим чисто формалните експерименти, които в увлечението си за свръхмодерност се превръщат в маргинални литературни упражнения с тясно лабораторен характер, предназначени за тесен кръг подобни експериментатори, на литературната сцена се утвърдиха автори, стремящи се да продължат традицията на многовековната ни мерена реч.
*
В своите книги Валентин Павлов – Вай Воф, като автор, започнал да се изявява активно в зряла творческа възраст, надгражда зданието на поезията си с постепенно овладяване на класическия стих и неговите особености, за да ни поднесе лирика и творби в областта на хумора и сатирата, където разчупената и неочакваната форма кореспондира с изненадващия финал, с находката – метафора, с лаконичния и афористичен жест.
Авторът се вълнува както от злободневните въпроси и ситуации, така и от общочовешки и дълбоко нравствени теми, важни за съвременника. Той се вдъхновява както от земните житейски радости, така и от острите конфликти в обществото. И тук богатият житейски опит дава шанс на твореца да навлезе в сложните противоречия на човешката природа и да търси причините за човешкото поведение и за социалните недъзи, които ни изправят пред трудния избор на поведение, пред възела от неразрешими загадки.
И въпреки това лирическият говорител не се спира стъписан пред неизвестното, той търси страстно вярната посока, мечтаната цел, без да забравя, че компромисите ерозират пътя и възможностите за успех. Но отчаянието не е присъщо на персонажите в тая поезия. Чрез ирония и самоирония, с гърлен смях или хитра насмешка, героят преодолява стената от заблуди и съмнения, за да изобличи престъпната, ретроградната, меркантилната част от обществото и да отрече пасивните наблюдатели като една от причините за липсата на развитие и демокрация.
*
Категоричните морални и социални критерии на автора са убедително въплътени в стихотворения и поеми, в които диша динамиката на днешния ден, акценти от медийното или от интимното пространство на човека, често пъти на обикновения човек, на малкия човек, който не иска да бъде жертва и мишена на социалната депресия и алиенация, защото достойнството и честността му са повод за борбеност и неподчинение на злото. Това е поезия, която търси корена на злото, която не подминава жертвите и причините за провалите на хуманността, която не гледа нихилистично на миналото и подкрепя позитивните му проекции в настоящето.
И в сериозните си, и в сатиричните си творби Валентин Павлов – Вай Воф е верен на гражданското си кредо на българин, който съизмерва нашия обществен модел с постиженията на други народи и култури. Ерудицията на автора му дава възможност за сериозни съпоставки и прозрения, за вникване в детайли и в глобални явления, които са опасни за човешкия ни облик и за развитието на човечеството. Но читателят не се сблъсква с черногледство и отрицание на всичко, напротив, персонажите предизвикват съпричастност, благородство и борбеност в отстояване на истината и стремежа към повече човещина, вяра в себе си и доверие в ближните. Само така може да се реформира и усъвършенства общество, наследило и възпроизвеждащо собствените си недъзи.
*
В тези стихове често главен персонаж е образът на поета, но не като самовлюбеност, а като коректив на всичко грозно и банално в живота. Тази непримиримост, този нравствен максимализъм са защитени със собствените жертви в името на идеала за демократични промени и социален мир, в който хармонично съжителстват гражданските и естетическите права на хората за смислен и пълноценен живот. Това извиква и заглавието на новата книга на Валентин Павлов „Днес – междинна гара“, защото преходът продължава и ние сме призвани да утвърдим новото върху отломките на миналото.
*
Наред с нравствената и социалната тематика в книгата, авторът е верен на своите корени и обособява цикъл от творби, наречен „Дунавски мотиви“.
Завръщането към детството, към родния крайречен живот не е пропито само с носталгия. Това завръщане е преосмисляне на собственото и родовото начало. Това е свързано със спомени и традиции, с приятелства и с първи трепети, възкресили тези свежи чувства във възрастта на мъдрото вглеждане в днешната реалност на тихата провинция. И тук чувството за хумор на автора е стоплило съвместяването на вчера и днес в една живописна и колоритна картина на българското дунавско крайбрежие.
*
Цикълът, наречен „Преход“, е събрал гневът и недоволството на автора за пропуснатите шансове в епохата на промени за по-добър живот, за скъсване с порочните практики, за въздигане на човешкото достойнство, призвано да осъществи капитални промени в обществото и в душите на хората. Тази неудовлетвореност, тази социална несправедливост и подмяната на ценностите са повод за остри и осъждащи строфи против инерцията и деградацията на илюзиите.
Объркана страна е нашата,
затрупана с безброй въпроси
и кой да ни оправи кашата,
когато всеки в себе си я носи?
Авторът не се увлича да обвинява само другите, той търси вината в себе си, в собственото поведение и мислене. И тук той умело смесва обвинителния патос с насмешливата закачка и сатиричния апостроф, когато пише за политически гафове, икономически кризи и наивни очаквания. Не е подминал крахът в земеделието, юридическите несъответствия, пагубната печалбарска емиграция, псевдопатриотизма, интригите между балами и тарикати…
Сега мошеникът държи се безпардонно смело,
нали виси „висящото“ му дело.
Или:
Във времена преломни и критични
пътят е един, очите са различни.
Жалко!
Времето е малко
за лутане безплодно в лабиринт.
На нас ни трябва истинския здравословен спринт.
*
Лирикосатирата на Валентин Павлов не подминава редица всекидневни наблюдения, епизоди от улицата и кафенето, етюди от съседските отношения и общуването в професионалната среда. Но когато стиховете са отклик на интимни преживявания и спомени, те са деликатни и чувствителни, въздигащи в култ красотата и нетленността на любовта.
Колкото и да е странно, заради казаното дотук, но авторът има афинитет и към поетическите пейзажи, към философската вглъбеност на поетическия слог. В цикъла „Светове“ се редят картинни стихове като „Пожари“, „Градски залези“, „Южни морета“, „Дъжд“. Умението на автора да изобразява вътрешните емоции чрез природни картини и интериоризми разнообразява възприятието на творбите му. Но Вай Воф би ме опровергал вероятно със стихотворението си „Недоразумение“:
Хора, какви ги приказвате –
бил съм добър на пейзажите.
Бих предпочел да разказвате
как съм описал в пасажите
как да оправиме двора ни,
дето обрасъл до гушата
чака дълбоките орани,
чака дъжда против сушата,
който размеква забравата
и ще роди поколения,
дето обичат държавата
без меркантилни стремления.
Разбира се, бих се съгласил с автора, който сам определя главното и значимото в творчеството си. Защото дори пейзажните му стихове са опит да се разкрие задкулисната картина на житейската драма, на личните и обществените стремления, белязани от безпътицата и егоцентризма на властимащите.
*
Валентин Павлов не се страхува да нарече някои свои по-дълги и сюжетни стихотворни творби „Разкази“. Както в тях, така и в най-кратките форми на епиграмата и миниатюрата, той умее да изрази и реалната житейска ситуация, и подтекста, който въвлича читателя в непринуден диалог с персонажите и с автора. Безспорни като находки са цяла поредица епиграми, в които проблясва острието на веселия или саркастичен смях. Добре е използван ту уличния език, ту технократския жаргон, за да се постигне автентиката на времето.
Умението на автора да разказва в поетическа форма има своя връх в неговия моноспектакъл „Трансформации“. Това е най-зрялото и мащабно произведение в книгата, което е плод на майсторско изграждане на епизоди с различни герои и с присъствието на разказвача-автор. Монологичната форма прераства в диалогична и обединява различните персонажи в една по-обемна структура със сценичен език с ритъм и рими. Това произведение е достойно както за театрална реализация, така и за четене. В него се смесват автобиографичната основа с острата сетивност и наблюдателност на разказвача.
Книгата с избрани творби „Днес – междинна гара“ на Валентин Павлов – Вай Воф е плод на многогодишна творческа работа. Различните поетически жанрове в нея като лирически стихотворения, епиграми и сатирични миниатюри, поеми и цяла монодрама се допълват взаимно и утвърждават автора с неговото своеобразно, оригинално присъствие в литературата.
Димитър Христов
