ЗА ДУМИТЕ – есе на Иванка Попова-Велева

В памет на Й. Радичков

– Искам думата….

– И дума да не става… Че откъде накъде?! Тук думата имат само признатите майстори на словото. Другите нямат думата.

– ??? !!!

Но, тъй като не разбирам от дума или защото по-точно трудно вземам от дума, продължавам.

Впрочем, да вземеш, както и да ти дадат думата, макар че съвсем не е едно и също, все пак изразите имат и нещо общо, а то е, че и в двата случая това не е много разумно. Особено ако не можеш да изразиш някоя твоя „гениална” мисъл с думи прости. Не върви в такъв случай да си търсиш думите, камо ли, като не ги намираш и се ядосаш на опонента си,  да заявиш: „Нямам думи!” или още по-нелепото: „Взе ми думите от устата!”. В съкровищницата на всеки език има думи за всяко нещо. Трябва само умело да си служиш с тях, а не да ти теглят думите с ченгел от устата. За теб тяхната употреба трябва да е като детска игра… Апропо, играта на думи прави речта ни, сиреч „думите в действие”, цветиста, образна и духовита.

Според философите тя дори разкрива самата същност на човека. До този извод достига в края на едно свое хитроумно изследване и Исак Паси, задавайки си преди това въпроса: „Homo ludens ли е човекът?” (Играещо същество ли е човекът? Или още: Лудуващо същество ли е той? Тук много интересна е връзката между лат. : „луденс” и луд, лудувам, лудетина, лудория и т.н., като последните имат общ корен и затова са думи от едно семейство!) И си отговаря положително. А думата на такъв учен безспорно тежи. Освен това думата му на две не става – категоричен е и няма място за възражения. Защото е дълбоко убеден в правотата на своите думи.

Но не са само философите, които се вълнуват от употребата на думите. Световноизвестни учени в различни области, като например забележителният норвежки криминолог Нилс Кристи, считат, че „думите са добро средство за прикриване на нашите деяния”. Според Кристи, използването на думата „клиент” за „лице, което подлежи на наказание”, на „обитател” вместо „затворник” или на „стая” вместо „килия” и т.н., е щадящо за потърпевшите, но и по-удобно за властите от системата на наказателнто правосъдие, които налагайки своите, макар и справедливи, законосъобразни  наказания, съзнателно (подчертано от автора Н.К.) причиняват страдание. За тях думите заместители са „словесен щит”. Същевременно е напълно разбираемо, че професорите по наказателно право не обичали да ги наричат „професори по правото за причиняване на страдание”. Виж върху какви неща разсъждават хората! Евала!

 Да дадеш дума не е като да дадеш повод. Повод – като например за размисъл, сиреч да си служиш мислено с думите. Между тях има съществена разлика. Поводът може да е за размисъл, но при някои люде може и да не е. Уви! Поводът може да е за кавги, за (не дай, боже!) обиди или заплахи. Все с думи. Обидни думи, груби думи, грозни думи, мръсни думи, ругатни, псувни. Майната му. А не може ли просто да се каже: „Не ме интересува и не искам да зная”? Изглежда, не може. Споменатият израз е къде-къде по-експресивен и кратък. При втория белег говорим за „икономия на речевите средства”. По-просто казано: пестим си думите. Прагматика. Но да си дойдем на думата…

Да дадеш дума е да обещаеш, а обещанието е като хвърления камък – връщане назад няма. Затова думата трябва да се държи здраво. И всеки, който държи (здраво) на думата си, е уважаван човек – на него може да се разчита. Казват, че дума дупка не прави, но ако думата е тежка като камък, не само дупка в сърцето ще направи, но и на парчета може да го разбие. Виж, добрата дума е по-друго нещо. Казано е : „Добрата дума железни врати отваря”. От нея и криле могат да ти поникнат. Чувстваш се окрилен. Сигурно затова още древните римляни са свързвали думите с летенето – …. (Verba volant) думите отлитат, но написаното остава (scripta manent), с основание твърдят те. 

Интересен феномен са сложните думи. Като думата изречение, най-дългата в българския език: Непротивоконституционствувателствувайте!

Някои „изследователи” броят думите в него, а други – от колко букви е съставено. Но все пак тук поне не стои въпросът за слятото, полуслятото или разделното писане на думата, който въпрос представлява трудност не само за зрелостници и кандидат-студенти, но и за много по-образовани люде, които си служат с думите. Въпросната българска дума е „целокупна” и „неделима” като самия народ! Поне засега.

А сещате ли се за прелюбопитния израз „драсни-пални клечица“, който езиковедът (и не само!) Иван Богоров, в стремежа си да запази „чистотата” на  българския език, се опитва да въведе, за да замени чуждата дума „кибрит“? Всички  знаем дали е успял в това си начинание, защото и днес ще чуем в магазина: „Един кибрит, моля!”, последвано от „Колко (ви дължа)?” и отговор: „Пет стотинки”. Това е може би единствената стока, чиято цена не е помръднала от преди „промените”. Устойчива е като самата дума.

В същия дух е и най-новото „умотворение” (Не знам чие?! Може би на някой научен сътрудник от БАН!), което чух буквално преди няколко дни. То гласи: думата „уикенд” да бъде заменена  с „краеседмица”. Вероятно по модела и под влияние на „краесловие” (сричка или звук, който стои в края на думата)? Bonne chance!

Но да не забравяме, че ставаше дума за сложните думи. Такива думи като : развейпрах,

нехранимайка (-o),

скубисвекърва,

лайкучка,

вадидуша,

вариклечко,

бутниколиба,

паликъща,

лапнимуха, лапнишаран,

прескочикобила,

стърчиопашка,

кърпикожух,

ритнитопка и др.под.

Тези думи, освен че са съставени от две лексеми, от които първата е заповедна форма на глагола, срв. ритни-, бутни-, пали-, прескочи-, вари-, скуби-, лай-, стърчи-, кърпи– и т.н., а с втората се назовава обектът, върху който ще бъде упражнена агресията – -майка, -свекърва, –кучка, -кобила, -муха, -шаран и пр., тези думи, написани слято (какъвто е правописът им!), означават нещо не чак дотам разбираемо на пръв поглед. Колцина ще се сетят, че „вариклечко” е скъперник, „прескочикобила” е игра, а „кърпикожух” – цвете? Да не говорим за горките чужденци, ако им се наложи да учат несравнимия ни по своята красота и богатство език!

И като отворихме дума за чужденците, се питам дали и как биха превели на съответния свой език нашата прекрасна поговорка: Думам ти дъще, сещай се снахо! Тук също има много прагматика и далеч преди американците да разработят тази езиковедска теория, очевидно българката я е прилагала на практика. (Пък уж американците били първи във всяко нещо! Не думай!). Е, какво? Лошо ли е да изтъкна още едно достойнство на българката? – Не е!

Та, ето как неусетно, от дума на дума, си дойдохме на думата – за думата. И помнете ми думата, че може още много да се издума и за Ботевия в. „Дума на българските емигранти”, и за социалистическия в. „Дума”, но нека има и за друг път.  

Е, хайде. И ако има нещо, вземам си думите обратно!

© Иванка Попова-Велева