ПРЕКРАСНИТЕ РАНЕНИ ВИДЕНИЯ ОТ ЕДИН СЛУЧИЛ СЕ ЖИВОТ – рецензия на Йордан Йорданов
Внимателно препрочитам ръкописа на най-новата стихотворна сбирка на Тодор Билчев „Душа като снежинка” и плавно пред очите ми изниква транспарант, влачен от самолет. На него с много едри букви е написано: „И бавно зимата от нас си заминава…”.
Всъщност това е стих от краткото му лирично откровение „Обич”, което много обилно е напоено с квинтесенцията на чувствата и вълненията на автора. Защото са бурно и томително преживени от сърцето и душата му, изстрадани са през дългите дни и нощи на размисъл и от тях са изкристализирали вяра и оптимизъм, необходими на всеки земен човек. Но стига ли се лесно до такъв светъл момент в битието? „Не!” – казва ни Тодор Билчев чрез стихотворенията, които предлага на вниманието на почитателите си. Причината за тази категоричност на позицията му е, че по пътя към удовлетворението, възторга и радостта на всеки от нас е възправена една душевна Голгота със забития най-отгоре Кръст, от който няма и няма спасение за чувствителните личности.
*
В началото на книгата са тъжно-миньорните стихове, от които напрегнато струи примирено настроение и очакване за неизбежна рана. Но изведнъж проблясва стихът: „Отваря се за светлина небето…” и в сърцето на лиричния герой бавно просветлява, угасналите чувства се възземат и той става по-добър, по-състрадателен, морално извисен и великодушен.
Буреносни пориви напират от всеки ред на тази книга. Те в известна степен се родеят с Пенчо Славейковите чувства в неговия „Сън за щастие”. При Тодор Билчев лайтмотивът е неосъществената, а понякога и истинска любов. Но и обич във видения. Жената на сърцето му е главен обект на поетическите терзания. Ето: „Затуй недей да криеш нищо/от несподелената вина./Аз знам, сърцето ти е чисто,/мечтана силно, хубава жена…”. Или: „До днеска аромата/все дишам на жената…”.
*
Преклонение на лиричния герой има и към хората, които през годините са го изградили като човек и гражданин на Родината. Майката, бащата, учителите са стожерите на живота му. Тодор Билчев в образа, както на малкото момче, така и на зрелия родолюбец, винаги помни откъде е тръгнал и кой го е направлявал по пътя за самоосъществяването му като човек и творец. Видно е как в поетичния цикъл „Сърце сред село” ярко живее неговото родно Обретеник, бащината къща, нивите и горите. Силно е привързан към тях лиричният герой, спомените му са живи и ярки, признателността му е жарка, напоителна и красива. А живата природа – от светулката до орела – допълват тази мила родна картина, която може би ще остане недорисувана в сърцето му.
Има стихотворения в тази книга, които са с изключителна кинематографична образност. Вижте: „Изстисква утро портокалов сок/в очите още спящи на деня./ И сякаш огнена глава на Бог/от морско дъно слънцето изгря./
*
В последния цикъл на книгата „Гравитация” авторът отново обръща поглед към човешките болки и тежнения. В творбата „Истината за лъжата” той казва: „Глътка по глътка – горест е само,/в битките честен – рамо до рамо./Капки от слънце – черна тъмница./Ведър и свестен – върл пияница./
Така е в живота, но Тодор Билчев твърдо отстоява тезата си: „Бъди какъвто си…”/. „Невъзможни бягства”. Дори и в най-съкровените си мисли човек трябва да е честен /”С чадър под мислите”/. А, когато любовта на жената го отминава, той винаги намира време да ѝ напомни, че човекът, който наистина я обича, съществува от плът и кръв. В крайна сметка авторът знае, че събитията в живота са като махалото на часовник – с люшкане към доброто и злото, с душевни върхове и падения, наподобяващи понякога бездни от кратери, в които, обаче, макар и по изключение, пониква внезапно цвете, очакващо да го полее някой със сърцето си.
Такива са стихотворенията в настоящата нова книга – сълзи и възторзи, смях и тъга, тайни и откровения. Което за пореден път доказва, че големите чувства са неумолима константа, неподвластна на времето. Надявам се то да пощади и човешките вълнения, изографисани в стихосбирката на Тодор Билчев. Дали съм прав в съжденията си, читателите ще кажат.
Йордан Йорданов
