ЖИВОТЪТ НА ПЕТЪР ДЕРТЛИЕВ В БУРИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ – статия от Любомир Тончев

Петър Дертлиев е роден на 7 април 1916 г. в с. Писарево, Плевенска област. Родът на баща му е от гр. Велес, Вардарска Македония, а на майка му – от Беломорска Тракия. Баща му – Антон Дертлиев, по професия учител – също е социалдемократ; освен това е бил синдикален лидер и кооператор.

Детството му е белязано от патриотичните възторзи на времето, породени от „прясната рана на Националната катастрофа“ през 1919 г. Юношеската му възраст е озарена от нов блян: социалдемократическият идеал, възприет под влияние на баща му. Това са двата фактора, които определят доминиращите идеи в неговия политически мироглед: социалдемокрацията и патриотизмът.

1931 г. носи една нова надежда за социалдемократите и за всички демократи – възстановена е демокрацията! На власт идва правителството на „Народния блок“ начело с Никола Мушанов. За съжаление, демократичният период е твърде кратък: превратът на 19.05.1934 г., извършен от „Военния съюз“ и „Звено“, слага край на всякакви свободолюбиви надежди.

Фактически Търновската конституция е субсидирана: въведена е цензура, всички партии са забранени, синдикатите също са забранени, парламентът е разпуснат. Така са унищожени основите на демокрацията: многопартийността и парламентаризма – установена е безпартийна диктатура.

В същата 1934 г. Петър Дертлиев става студент по медицина; същевременно се включва в социалдемократическата партия – БРСДП(о). Скоро след това той създава социалдемократическа група в Медицинския факултет на университета.

Ръководството на БРСДП(о) води политика на съпротива с мирни средства и методи срещу диктатурата. Като убеден и последователен демократ, Петър Дертлиев осъжда диктатурата и с желание се включва в борбата срещу нея. Политическото му израстване е силно повлияно от двамата големи социалдемократически лидери: Кръстю Пастухов и Атанас Москов.

След като през 1936 г. Атанас Москов подава оставка от Изпълнителното бюро на Социнтерна и се завръща в България, за да се бори срещу диктатурата, социалдемократическата партия се активизира. Атанас Москов създава нелегален Акционен комитет към БРСДП(о) и Петър Дертлиев веднага се включва в него. Дейността им се състои главно в нелегално печатане на вестник „Народ“, вестник „Социалистическа младеж“, на позиви, апели и др. и тяхното разпространяване.

Петър Дертлиев е арестуван за първи път на 24 май 1936 г. по време на протестна студентска демонстрация за възстановяване на Търновската конституция. Следващите години е арестуван многократно за опозиционна дейност срещу диктатурата. Например през 1938 г. е арестуван за нелегално печатане и разпространяване на материали по време на изборите. Започва следствие срещу него и срещу двама негови съратници – социалдемократи. Едвам се спасява от съдебно преследване.

Скоро след това се запознава със старите лидери на БРСДП(о): Кръстю Пастухов и Коста Лулчев. Особено голямо влияние върху идейното развитие на младия социалдемократ оказва Кръстю Пастухов. По-късно Петър Дертлиев ще го нарече „моя учител“.

След навлизането на германските войски през 1941 г. Петър Дертлиев не е безразличен към възторзите около присъединяването на „новите земи“, но същевременно с тревога си задава въпроса какво ще остане от „жалката полусвобода“ в България, ако хитлерофашистката армия спечели войната.

Според него „до 1941 г. режимът не достига бруталността на първообразите в Италия и Германия“. Но след възникването на въоръжената съпротива диктатурата отговаря с масов терор и масови репресии. Това закономерно предизвиква възмущението на социалдемократите и на демократично мислещите хора.

За Петър Дертлиев, както и за много други социалдемократи, 9 септември 1944 г. е една надежда: надежда за социално справедливо общество и за… демократична власт. Но разочарованията не закъсняват. Езикът на омразата и отмъстителността, а също така насилието и терорът бързо заливат страната. Верен на принципите си, Петър Дертлиев отхвърля предложението да вземе участие в т.нар. Народен съд. Опитите на социалдемократи чрез Отечествения фронт да се прекратят бруталните беззакония не дават никакъв резултат.

През август 1945 г. БРСДП(о) се разцепва на две части: голяма част от социалдемократите, начело с Коста Лулчев и Кръстю Пастухов, напускат Отечествения фронт и с това минават в опозиция. Същият процес протича и в БЗНС. Опозиционният БЗНС приема името БЗНС „Никола Петков“. Без никакво колебание, Петър Дертлиев минава на страната на опозиционерите.

През 1945 г. Петър Дертлиев става асистент в катедра „Анатомия“ на Софийския университет. Отказва да замине на специализация в Швейцария, защото иска да вземе активно участие в събитията в България в този труден, съдбоносен момент за страната, тоест иска да поеме рисковете и опасностите в борбата за отстояване на демокрацията.

През 1946 г. на конгрес на ССМ (младежката организация на социалдемократическата партия) Петър Дертлиев е избран за секретар на съюза.

През май 1946 г. Петър Дертлиев е арестуван и въдворен в лагера „Росица“. Там престоява до октомври, когато е освободен.

В края на 1946 г. се провеждат изборите за Велико Народно събрание. Предизборната кампания преминава в атмосфера на голямо насилие, има и съмнения за фалшификации. С наближаването на изборите са убити 22 опозиционери – земеделци и социалдемократи. Съставът на Великото Народно събрание е 400 души. Въпреки всичко, опозицията вкарва 101 депутати в парламента: 92 земеделци и 9 социалдемократи. Мнозинството от 299 депутати се състои главно от комунисти, а също така от казионни земеделци и казионни социалдемократи. Петър Дертлиев е избран за депутат във Великото Народно събрание.

В дейността си като депутат той заема смели, принципни, демократични позиции и никога не прави компромиси с убежденията си и с демократичните ценности и норми. Някои от речите му са толкова дръзки и язвителни, че вбесяват комунистите. Такава е например речта му от парламентарната трибуна на 16 януари 1947 г., когато по искане на Георги Димитров е изгонен от пленарната зала и е отстранен от три парламентарни заседания.

Остатъците от демократичните норми в българската държавност и обществен живот са напълно унищожени през 1947 и 1948 г. На 5 юни 1947 г. е отнет депутатския имунитет и е арестуван лидерът на опозиционните земеделци – Никола Петков. На 22 август 1947 г. е забранен със закон БЗНС „Никола Петков“ и цялото партийно ръководство е арестувано, като всички са осъдени на затвор или вкарани в концлагери. На 23 септември 1947 г. е обесен Никола Петков. Извънпарламентарните опозиционни партии също са ликвидирани през 1947 г. Единствената опозиционна партия в парламента и в обществото през 1948 г. е социалдемократическата: БРСДП(о). Но това продължава твърде кратко. На 1 август 1948 г. целият ЦК на опозиционната БРСДП(о) и всички депутати-социалдемократи са арестувани и вкарани в затвори и концлагери. Петър Дертлиев е осъден на 10 г. затвор „за контрареволюционна дейност“. С това последната опозиционна партия е унищожена.

През август 1948 г. казионната социалдемократическа партия е присъединена към БКП. Казионният БЗНС приема програмата на БКП и е поставен под контрол. Така през 1948 г. е създадена чисто тоталитарна диктатура, начело с БКП.

Петър Дертлиев излежава затворническата присъда на различни места: в концлагерите в с. Венчан и в Белене, в Софийския централен затвор, в Сливенския затвор, в Плевенския затвор, в Пазарджишкия затвор и в Кюстендилския затвор. Подложен на инквизиции и глад, той не предава никого и не прави компромиси с принципите си. През този период на ходене „по жаравата“ той не променя убежденията си и остава безкомпромисен. Директно заявява на тъмничарите при излизането на свобода: „Излизам такъв, какъвто влязох“.

След 1957 г. работи като лекар. До 1963 г. работи в туб-диспансерите в Перник и Трявна. След това, до пенсионирането си през 1984 г., е завеждащ флуорографското отделение към Института по туберкулоза в София.

На 10 ноември 1989 г., под влияние на Перестройката на Горбачов в Съветския съюз, Тодор Живков е свален от власт. Свежият полъх на свободата постепенно навлиза в България. Нови блянове и мечти витаят във въздуха. Надеждата за свобода, за демокрация, за многопартиен парламентаризъм, за по-добър и достоен живот бързо завладява умовете.

На 26 ноември 1989 г. 7 социалдемократи, начело с Атанас Москов и Петър Дертлиев, възстановяват социалдемократическата партия БРСДП (о). За пръв председател е избран Атанас Москов.

На 7 декември 1989 г. е създаден Съюз на Демократичните Сили (СДС). В него освен редица бивши дисидентски организации влизат и старите партии: БРСДП (о) и БЗНС „Никола Петков“. За председател е избран Желю Желев.

На 5 януари 1990 г. е проведена Първата национална конференция на социалдемократите. Партията приема името БСДП (Българска Социалдемократическа Партия). За председател е избран Петър Дертлиев. Атанас Москов става почетен председател.

На 10 и 17 юни 1990 г. се провеждат изборите за Велико Народно събрание. БСП печели изборите. СДС се превръща в силна парламентарна опозиция като има повече от 1/3 от депутатите. Петър Дертлиев е един от най-ярките оратори в този парламент. Той е един от авторите на новата конституция.

През 1991 г. между партиите в СДС настъпва разкол по въпроса дали подготвяната конституция е добра и дали да бъде подкрепена. Ръководствата на големите партии – БСДП и БЗНС „Никола Петков“ – се изказват положително за оформилия се проект за конституция. Верен на демократичните принципи: културата на диалога, изкуството на компромиса, толерантността към инакомислието, които са основни постановки на англосаксонските демокрации и на повечето европейски демокрации, Петър Дертлиев определено подкрепя продължаването на работата по конституцията в този парламент. Главно заради различните мнения за конституцията и поради непримиримостта на позициите СДС се разпада.

На 12 юли 1991 г. Великото Народно събрание приема новата демократична конституция на Република България. Петър Дертлиев е един от подписалите конституцията. От 400 депутати във Великото Народно събрание 313 подписват конституцията. През 1994 г. България е приета за асоцииран член на ЕС поради следните аргументи: има демократична конституция и провежда демократични избори. Едва след 14 години бяха предприети определени поправки в конституцията.

След изборите през октомври 1991 г. БСДП, БЗНС „Никола Петков“ и другите бащи на конституцията остават извън парламента. Така един опит за утвърждаване на диалога и на националното единство сред политиците пропада.

През 1998 г. Петър Дертлиев подава оставка като председател на БСДП и става почетен председател на партията. До последния момент се занимава с актуални политически проблеми, въпреки влошеното си здраве.

Автор е на следните автобиографични и публицистични книги: „Ден първи – ден последен“ (1996), „Послания от деветия кръг. Писма“ (1996), „По жаравата“ (1998), „Осанна! Разпни го!“ (2001), „Това съм аз. Речи, статии, интервюта“ (2003), „Моето верую – социалдемокрацията“ (2007).

Умира на 5 ноември 2000 г. в София.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Дертлиев 1996: Дертлиев, Петър. Ден първи – ден последен. София: ИК „Свят, наука“, Фондация „Янко Сакъзов“, 1996.

Дертлиев 1998: Дертлиев, Петър. По жаравата. София: Фондация „Янко Сакъзов“, 1998.

Янчев 1994: Янчев, Веселин. История на Българската социалдемократическа партия. София, 1994.

© Любомир Тончев

Първа публикация в © Електронно списание LiterNet, 27.05.2017, № 5 (210)