„ЗАВРЪЩАНЕ“-ТО НА ВАЯНА ПАНКОВА – през погледа на Габриела Цанева
След дълго отсъствие от „културния афиш“, на 16 юли в галерията на ул. „Борисова“ №6 в Русе Ваяна Панкова откри своята пета самостоятелна изложба „Завръщане“.
Бях сред поканените от художничката гости на премиерата. Това бе първото публично събитие на закрито, което посетих след обявяването на пандемията.
Зашеметяващо – като глътка чист въздух след месеците на изолация.
Но не присъствието на множеството хора – интелектуалци, художници, писатели – творци в различни области на изкуството, познати и приятели, ме опияни.
А Изкуството.
Често се питам – кое прави изкуството „Изкуство“? Кое е онова, което превръща една съвкупност от цветове, форми или думи в творба, която е стойностна – като продукт на духа?
И знам колко безнадеждно е да бъде отговорено на тези въпроси еднозначно.
Защото изкуството е неуловимо – него или го има, или го няма. И когато го има, не може да не бъде забелязано…
А когато го няма – е, няма го. И това не зависи от умения, знания и правила; не зависи от майсторство, сръчност и броене на срички, нито от познания за композиция, перспектива и боравене с четки, писци и палитри…
Пиша за тази изложба, защото ме порази присъствието на Изкуството. То беше там, в залата, беше във всяко платно – така плътно и осезаемо, и така гръмовно заявяваше себе си, че ме порази.
И днес, повече от месец по-късно, и след като посетих експозицията нееднократно, усещам с кожата си неговия натиск върху всяка моя клетка.
35 маслени платна запълват стените на залата. Плътни, тежки, провокиращи. Не към размисъл, не към преосмисляне на реалността – те вече са реалност и техните многопластови мазки са осезаемият елемент на авторовото съзидание, мостът между световете на вътрешните прозрения и бита, инструментът, който превръща ежедневното в изкуство и изкуството в оня непрекъснат стремеж към търсене на изход от обикновеността на живота.
Само на три от платната могат да се видят човешки лица. Двете от тях са наречени „Автопортрети“, макар явно да не е търсена физическа прилика с лика на художника; те са по-скоро авторова „снимка“ на миговете на духовно преобразяване и катарзис по пътя към „Завръщането“.
Третото е това:
Едно намигване към „Хамлет“? С цялата сложност на проблематиката? Или е само оня отговор, който не искаме, на въпроса за смисъла на съществуването и стремежите ни към всичко… Отговорът, който крещи за тленност и край…
Предметите ни надживяват, затрупват ни, затрупани под тях живеем и се давим в безсмисленото им многообразие.
Именно те са главните обекти на авторовото изследване. Във всеки от натюрмортите зрителят може да види: каничката, в която запарва чая си, или чаша, като онази, която самотно стои в ъгъла на шкафа, или да познае старинното шише от тавана на дядовата къща, или цигулка, точно като онази, на която се е учил да свири като дете. Многоцветни и ръбести, неестествени като в сънища, предметите настъпват срещу нас, за да ни кажат, че сме тленни.
И Ваяна Панкова експериментира с цветовете и формите, с овладяна деформация, за да търси друг отговор в една алтернативна действителност.
И го намира. Някъде там, сред яростния мах на четката, изпод която излиза една нова, чисто нейна естетика, в която са издържани всички платна.
Изящно рамкирани, майсторски аранжирани.
Една изложба в разгара на лятото, която ни оставя в светлосенките, за да потърсим и намерим своите отговори на въпросите за смисъла на живота и великото безсмислие на Изкуството.
Габриела Цанева
