ПОЕТЪТ, КОЙТО НЕ Е ОТ НАШИЯ ГРАД – статия на Павлина Петкова, вдъхновена от личността и творчеството на Иван Северняшки
Поетът на нашия град, който обича да нарича по тоя начин себе си, че не е от нашия град – Иван Северняшки е роден на 30 април 1943 г. в с. Смочан, Ловешка област. Перипетиите на живота завинаги го свързват с Бяла. Тук той се бори всекидневно с капризите на живота и пише творбите си, черпейки вдъхновение от извора на живота.
Печатар, издател, поет, културен деятел. Много са определенията за него. Той е един от стожерите в културния живот на това малко градче през годините. Един от основателите и издател на хумористичния вестник „Хайде, де!“, вестник за поезия „Перигей“ и списание „Искри“, в гр. Бяла. Публикува стихове от 1958 година. Печатал е в почти всички наши вестници и списания. Участва в голям брой антологии и сборници. Автор е на книгите: „Звънче“, „Мамо, не тъгувай, че ме няма“, „Парола „Светлина“, „Дежурен огън“, двустранното издание „Сълза в окото“, „Хайде де“ и „Есенно признание“.
Носител е на много национални награди за поезия и проза. Превеждан на редица езици: руски, турски, немски и есперанто.
Съставител е на антологията „Поезия Бяла – 2003“ и редактор на сборник с поезия „Моя хубава Бяла“. Също така е и редактор на много поетични книги.
Рядко минава неделя и да не звучат негови афоризми по българското радио или да няма публикация в някой вестник.
Също така е един от инициаторите за провеждането на литературни четения в града и основател на ежегодния конкурс за поезия, който в самото си начало беше на името на българския поет Петър Алипиев (който е родом от с. Босилковци, живял и работил известно време в гр. Бяла), а в последствие преименуван като „Искри над Бяла“. Един от основателите на клуб за хумор и сатира в града „Хайде де!“.
Един съвременен автор, пишещ за злободневните теми на деня, за битовите неудачи и най-съкровените човешки чувства. Недооценен и непризнат в града, той изпъква със своята ерудираност, с манталитета си на ангажиран съвременен поет. Критериите му за чест и справедливост са засегнати особено в афоризмите му.
Тълкуването на живота през призмата на безпаричния български пенсионер на-мира израз в редица стихове, населени с болка и невъзможност да се справи с безизходицата.
Творбите му са заредени с много емоционалност и излъчване. Той не влиза в битка с недъзите на обществото, а с наранена душа приема съдбовната си участ.
Поет, свил душата си в празния и продънен джоб, обгърнат в пелерина на по-езията реди стихове под такта на стомашен спазъм, без да досажда на никого. Самобитен творец, който от обикновеното ежедневие умее да извлича трайни творчески настроения. Той не търси силни ези-кови похвати, а съвсем обикновено пресъздава своите настроения, но въпреки това творчеството му има своето силно поетическо внушение. Картините, които рисува се характеризират с естественост на изказа си. С най-обикновени думи и изрази добива една завършеност на творбата.
Образност и мелодичност дават живата нишка на лиричните герои и истории.
Обикновените неща от живота придобиват свое собствено очарование.
Злободневните наглед сцени и действия добиват колоритен и многообразен натюрел. Творческата смисленост на Ив. Северняшки дава поетическа искра на нелекия и изпълнен с перипетии живот. От творбите му лъха на атмосферата в кръчмата, багрите, болката и едно преклонение пред дребните наглед неща, на обич и вяра в човешките взаимоотношения. Изпълнен с драматизъм и страдание, от състрадание, разговаря със следващите го бездомни кучета, залъка си споделя с дузина котки, които неизменно присъстват в неговия дом.
Под даровитото му перо са се родили произведения, които недвусмислено потвърждават будното му отношение към проблемите на времето, в което живеем. Поезия, изпъстрена от светъл трагизъм, закърмена от соковете на своя корен, стон и вопъл на своята човешка същност.
Неговият стих е чист и ясен, образен, философски метафоричен.
Той не търси награда, нито някаква отплата за духовния си труд, но посява зрънце семе в браздата на българския духовен живот.
Чувствителната душа на поета отеква неизменно в творчеството му, не изневерил на своите идеали.
Поезията му не е завоалирана, нито гримирана. Стиховете му са пропити с болка от заобикалящата го действителност. Искрен, не спестяващ истината, дълбоко емоционален. Заради своята прямота е нараняван от коравосърдечността на хората. Дребните житейски неща разплакват душата на поета – нежна, ранима, недоразбрана. Тъжните нотки са в синхрон с времето, в които живеем. Пише за дребните делнични проблеми, но това не пречи поезията му да е извисена и завладяваща своята публика. Омагьосва ни, страдаме заедно с него.
Възхищавала съм се, когато сме пътували заедно към някое селище на литературен конкурс или седнали на раздумка как той започва да декламира някоя отдавна написана творба или раждаща се в момента такава. Да спомена, че никога не се е смятал за декламатор, и се притеснява, когато върши това. Но омаята, с която рецитира докосва душите. Със своя патос на изказа завладява аудиторията.
С неизчерпаем интерес цени поезията на големите творци, оставящи своите имена в българското литературно творчество. Сътрудничил е и се познава с много от тях.
Присъствала съм на срещи, когато чуят неговото име, започват да се питат: Кой е Иван Северняшки? Искат да се здрависат с него или да го докоснат само, за да му изкажат своята възхита от това, което е сътворил под перото си. Как да не се въодушевиш на такава гледка!
В последно време, изпаднал в отчаяние пише все по-рядко. Земната му природа и благородният лик, които обуславят неговото творчество са слети с тежката епоха, на която той е син.
Прекланям се пред човека и човека Иван Северняшки!
Който не вярва на горенаписаното нека прочете поне част от неговото творчество и сам да си направи преценка.
Павлина Петкова
