ПАМЕТТА НА ИЗКУСТВОТО

120 ГОДИНИ ИЛИЯ БЕШКОВ – статия на Кирил Назъров

Природата беше надарила щедро този човек – художник, педагог, публицист… Във всички тези области на изкуствата той остави трайни творчески следи. Обичал е и други изкуства – музиката, театъра, литературата.

Илия Дунов Бешков е роден на 24 юли 1901 година в с. Долни Дъбник, Плевенско.

---

Учи в родното си село, две години следва право, но се отказва и завършва живопис в класа на професор Никола Маринов.

Богатата емоционална душевност и характерът му се изграждат под въздействието на красивата родна природа и идилична селска действителност, на неговата надарена с чувство за хумор майка Пана, на умния му и предприемчив баща Бешко… Тази богата душевност, острата му чувствителност за народната съдба, обичта към хората и щедрата природна дарба му помагат да се оформи като находчив карикатурист, мъдър публицист, хуманист и активен общественик.

---

---

Още като студент печата първите си карикатури във вестник „Земеделско знаме“, „Звънар“, а по-късно и в множество други вестници и списания сред които: „Маскарад”, „Див дядо”, „Българан”, „Стършел”, „Вик”.. През младежките си години се свързва със земеделските идеи. Най-добрите  му приятели са земеделски деятели като Никола Петков, писателите Трифон Кунев, Константин Петканов и други.

Знаменателни са неговите думи „Аз не членувам в БЗНС, БЗНС членува в мен”.

От 1945 г. преподава в Художествената академия  рисуване – илюстрация  и оформление на книгата, редовен професор там става през 1953 г., завежда катедра „Графика“ до края на живота си.

Неговите рисунки завинаги се свързват с фолклорни герои, както и с класически образи от българската и световна литература.

---

---

Известни негови карикатури и илюстрации осмиват властниците и режимите в България. Смехът на Бешков е горчив и трагичен, но едновременно с това – непринуден, хуманен, поетичен.

---

*

Талантлив творец, необикновен човек с активна гражданска позиция, Бешков откликва на някои от най-бурните събития в историята ни през първата половина на ХХ век: Първата и Втората световни войни, политическите преврати и промени на властта…

---

---

През целия си жизнен и творчески път Бешков се труди упорито и споделя: „Трудът е най-верният и постоянен приятел на човека“.

---

Приживе има само една самостоятелна художествена изложба, състояла се през 1938 г.

---

Умира в София на 23 януари 1958  г.

*

 „Той е един от ония всеобемащи пластични таланти, у които е невъзможно да се определи граница между карикатурата така, както тя е известна на широката публика, и рисунката и картината в тяхното широко художествено значение. … Често пъти едно малко, умело забелязано движение на тялото или лицето, понякога в сянка, където подробностите едва се забелязват, композирани в рембрандовско разделяне на сянката и светлината, ни дават цяла една житейска драма или комедия, на която присъстваме, както в картините: „Свидетели“, „Във влака“, „Домашен танц“ и „Съпрузи“.

…С начина на рисуване Илия Бешков в своя одухотворен реализъм продължава пътя на големите майстори на рисунката, от Гоя, Домие, Гаварни, Форен, Тулуз Лотрек и заедно със споменатия Георг Грос до съвременните стремежи да се изрази с рисунката истинския живот…. Онова, по което този балкански селянин е близък и сроден на големите майстори на Запада, то е в силата на психологичното наблюдение, в съразмерното художествено изразяване с учудващо изтънчено съгласуване на живописните и графични средства.“

*

С тези думи на най-изтъкнатия югославски карикатурист Пиер Крижанич, написани по повод участието на Бешков в изложбата на българските карикатуристи в Белград в края на 1937-а и началото на 1938  г.  завършвам тези бележки за един от най-значимите български творци и общественици на ХХ век…

Кирил Назъров

---

ИНТЕРВЮТО – есе на Илия Бешков

Много обичам интервюто. В него човек винаги лъже. Зададените въпроси не интересуват запитвача, а отговорите са най-лъжливо съчинена лъжа. Така само интервюто става изкуство.

Нима е възможно един неизвестен репортер и един лауреат да си разменят истински въпроси и отговори в присъствието на 200–300 хиляди читатели!

Аз не чета чужди интервюта, а само собствените си. Толкова убедително съм лъгал в тях, че като ги чета, всичко става съвсем истина.

Въобще разговорите между хората са лъжливи.

Никой възпитан човек не рискува да каже една истина в лицето на другия. Ако не излъже, ще отнеме правото и удоволствието на другия също да лъже, а такъв разговор е мъчителен. Такива разговори въобще няма, освен ония, които по пътя на искреността завършват със скандал.

Честните и искрени хора никой не интервюира. Те не умеят да лъжат и да забавляват — нито другите, нито себе си.

1 май 1957

*

---

Материала подготвиха Кирил Назъров – текст

Габриела Цанева – подбор на илюстрациите