„БЕЗДНАТА ДА МЕ ОБУЕ В СЪЩНОСТТА МИ…” – рецензия на д-р Георги Цанков

ЗА АВТОРА

Прочетох ръкописа на новата поетична книга на Габриела Цанева „Искам себе си” и изпитах неистово желание да вляза в сайта й в Интернет. Там намерих много подробности за нея самата, запознах се с издадените и неиздадените й творби, но особено ярко впечатление ми направиха картините, които е рисувала. В тях има нещо от силата на поезията й, невероятното усещане за надвременност, докосването до страховете от всекидневието, и най-вече, желанието за диалог с другия, което се усеща във всеки ред, написан от нея и във всеки мах на четката й.

Тя е необикновен човек. Може би трябва да започнем от това, че самата й съдба е необикновена. Следва „Технология на органичния синтез” и става инженер-химик, после й присъждат званието доктор на техническите науки, специализира в Германия, Австрия, Англия. Всичко това обаче не я удовлетворява, отново сяда на университетската банка и завършва право. Сега е адвокат в Софийската адвокатска колегия. Човек би си помислил, че индивид с подобна биография може да бъде всичко друго, само не и поет. Но, разбира се, в нейния случай ще сгреши. Тя е прекрасен поет, който ни изненадва с всяка своя нова книга.

ЗА КНИГАТА

1.

Ето че сега за първи път е тръгнала на открит диалог, решила е да потърси контакт със събеседниците, които намира по блоговете и от разговора се е получила необикновена книга. Тя не подлежи на критически анализи, просто трябва да се прочете и съпреживее, но все пак аз дръзвам да я представя с няколко думи.

Много модно стана у нас да се правят японски тристишия „хайку”. Истината е, че жанрът на „Искам себе си” е „поетичен дневник”, което го приближава до хайбуна, при който стиховете се редуват с прозаични фрагменти.

При Габриела това са взривове от свежи инвенции, потъване в другото битие на сънищата и бляновете, но тя въпреки всичко никога не изпуска връзката с действителността. Още първото стихотворение „Краят на пътя” изненадва: „Стигнах края/ на пътя./ Нищо няма там-/земна пустош/ и небесен плам./ Отвях зърното/от плявата…/ Не успях/ да намеря/истината/за живота./Само спасих/вярата-/в доброто.” Без да видя подписа й под тези думи, мога да се обзаложа, че са нейни. Тя винаги е описвала земната пустош и небесния плам, винаги е дирела истината за живота.

2.

И голямото й постижение е именно в това, че спасява за всички нас вярата в доброто. На тази вяра са посветени почти всички хайку и други жанрови форми в стихосбирката. Тя наднича от всеки стих на „Гласът на татко”, стихотворението, което събеседникът й в Интернет Евгений Иванов е превел на руски. Габриела е не просто щедра към превода, убедена е, че творението й е получило своето „по-добро аз”. Рядко съм наблюдавал подобни взаимоотношения в литературата, където повечето нейни колеги са недоволни от своите преводачи. Но тя намира другия при всяка докосване до клавишите на компютъра и този друг я вдъхновява да търси нови и нови решения на словесните ребуси, които се превръщат в духовни упражнения, сходни с медитирането.

 Регистърът на настроенията е много широк – има я цялата гама на чувствата, която прави човека буден съвременник, докосваме се до тъгата, самотата, болката, страха. „Колко е лесно да ограничим общуването си в 1000 думи, в 100, в 10…”, изповядва Габриела и тутакси доказва колко далеч е от подобно свиване, колко богата е нейната фразеология и как може да намери хиляди оттенъци за всяко вчувстване, за всяко приближаване към себе си и към околните. Чел съм нейни кратки стихотворения и в предишни книги, но все пак съм свикнал мисълта й да се лее свободно. Тук поетесата е дисциплинирала словесния си багаж, решила е да го подчини на внезапно блесналото откровение. Метафизичното естествено завоюва своето място в обагрения й с невероятни нюанси свят, тя върви с „шапка-невидимка”, но вижда „молещите за къшей хляб” и „седналата на тротоара старица”, „замръзналия златен мим” и полудялата гайда на гайдаря.

3.

Не е загубила социалните си усещания, но те преливат в други образи, влизат в непознати измерения и се ражда поезия, която не само трябва да съпреживяваме, но която властно ни принуждава да мислим, за да се включим в диалога.

За първи път Габриела иска „да изтръгне всичко излишно”. Не че в предишните си книги е имала словесен баласт, но тук тя широко отваря сетива за „очарованието на заключената вечност в 17 срички”, за хайкуто… Тя дочува звука на далечната камбана от старата будистка притча и влиза в храма, където „пътеката на думите” и „пътеката на мислите” отстъпват, за да може „съзнание и думи да се намерят с екот”. Това е голямото постижение на тази книга, всички подобия на японски стихотворения са дълбоко лични нейни, изстрадани, те следват формата, но отразяват друга чувствителност и друго светоусещане. Зимното небе е „с цвят на цъфнали кайсии”, а поантата е незабравима – „облаци валят”.

4.

Поетесата рисува с думи картините, „които някога е рисувала с цветове”. И това е образът на нейния всеобхватен свят, в който има безкрайно много нюанси на бялото и на черното, в който изниква вселената с цялото великолепие на скритата й същност. Разбира се, това е доста далече от ранните стихове и проза на Габриела, далеч от нейните изпълнени с политически и социален бунт младежки настроения, но е доказателство за творческата и човешката й зрялост. Сега виждаме не само преображенията на битието, но и в „хаоса от цветни вълни” „диша нова Вселена”. Когато мигът на хайкуто е кратък за полета на въображението, идва време за шестстишието, седока, и пред очите ни изгрява детският спомен, изпълнен с усмивка и с тъга.

Ловът на мигове и предмети, слънчеви лъчи и сенки е не просто забавен, той е изпълнен с положителна енергия и се превръща в пътека към другите, която отвежда не на повърхността на отношенията, а в най-дълбокия им смисъл, където нуждата от взаимност е дълбоко осъзната. Това е знаменитата „игра на стъклени перли”, изобретена от Херман Хесе, проникване в същината на духовното. Поетесата преоткрива стиховете си – чрез творенията на другите, а това я тласка отново към думите, и към общуването. Пътуването във виртуалното поле води много далече, то достига до хоризонтите на най-дръзките идеи, едва ли не до брега на колективното творчество, където всеки е свързан с другия и все пак е себе си.

5.

И Габриела достига до своеобразното просветление, което я изпълва с желание да расте „в света на думите и багрите”. Тя иска „бездната да ме обуе в същността ми”, а това е достигане много далеч отвъд пейзажната или изповедната поезия, това е проникване в неръкотворното, в метафизичното, в магическото време и пространство на мантрата „Искам себе си.” За щастие обаче, това не е краят, защото пътят продължава да се вие, все по-стръмен, но и по-красив. Сред парчетата на разбитото човешко лице „разцъфтяват червени цветя” и проникваме в други вселени. Понякога хайкуто е толкова неочаквано и запомнящо се, че веднага се загнездва в съзнанието ни, като това например: „между платната/ на булеварда – куче/ прегръща човек.” Или: „Дом върху гора – / летим с крила на птичи/ песни…Синева…” Можем да продължим дълго така и да цитираме почти цялата поетична книга. Важното е обаче, че тя е неповторима, крайно индивидуална, че в нея грее изпълнената с цветове вселена на Габриела Цанева и има много място и за тъгата, и за надеждата.

Ще ми е интересно да видя накъде ще продължи поетесата, дали ще се върне към прозаичната форма, която за нея също винаги е била изпълнена с поезия, или ще измисли нещо друго. Важното е, че има ярко присъствие в съвременния ни литературен живот и дава своя многоцветен и дълбоко хуманен отговор на гнетящите ни въпроси на бездуховното време.

д-р Георги Цанков