ПОЕЗИЯТА В БЕЗКРАЯ НА ИВАНКА ЯНКОВА – редакционна статия

Най-хубавият подарък за празника на буквите – 24 май, без съмнение, е книгата.

Тази година получих най-хубавия си подарък от Иванка Янкова – сборникът със стихове, импресии, есета и хайку „Лотосът на безкрая“.

Познавах авторката като майстор на най-кратката поетична форма – хайку, познавах и нейната ярка, блестящо-чиста, неподправена поезия за деца.

Но, оказах се неподготвена за поезията на безкрая, втъкана в тази книга.

Тук всеки стих, всяко изречение, всеки образ, искат своя повторен прочит –повторно вглеждане в детайла, в стаеното чувство на лирическия „Аз“, в избледнелия спомен или пейзаж.

Макар събрала между кориците си произведения от различни жанрове, звученето на книгата е цялостно, подчинено на усещането за вглъбеност, поднесено от една медитативно настроена личност, което напълно завладява читателя.

Книгата е осъществена от изд. „Имеон“, Пловдив, под редакцията на Минко Танев, с рецензент Стоянка Боянова и художник Вихра Григорова. Композиционно е изградена от седем части – „Отмерена вечност“, „Вибрации“, „Бързоноги ветрове“, „Утринни цветя“, „Китка здравец“, „Нетленни мостове“, „Към върха“, като всяка от тях има характеристиките на самостоятелно произведение със собствено художествено-графично оформление на заглавната страница.

И това не е случайно – от предговора на Стоянка Боянова научаваме, че книгата включва избрани творби от многостранното творчество на Иванка Янкова и е издадена по повод нейната осемдесета годишнина.

А ето и един щрих на казаното…

***

Звездни чанове прозвънват.
Ек по билото проходи
и присядат ветровете.
Тичат побеснели ритми.
Борове чела повдигат.
И ги гали тишината.
И приспива всичко тленно.

Мисълта ми слънчева
световете превъзнася.

ПОСЛЕДЕН ТАНЦ

Морето е бурно. Тъмноока нощ пропълзя зад хоризонта. Спусна се върху вълните и ги покри с призрачен шал. Звездите вече бяха далече. Едва блещукаха. Луната се показа зад облаците и се усмихна. Лунният лъч трепна и се покатери по гребена на вълната. Тя го усети. Беше станало по-светло. Трептеше от радост. Преодоля тътена, който идваше от дълбините на морето и се устреми към брега. Искаше й се да хвръкне от щастие. На брега ще си поиграят със златните пясъци. Ще лудуват на свобода. А може и да го приласкае за целувка. Изведнъж нещо я прободе. Вряза се в скалите. Разполовиха я. Още един удар и водоскок от малки капчици заля лунния лъч. Вълната вече я нямаше. Лъчът се гмурна в дълбокото и изплува. В порив към вълните.

В раковина
слънчева перла.
Небе просветва.

© „Картини с думи и багри“, редакционна статия