ШЕПОТЪТ НА РАЗКАЗВАЧА – рецензия на Габриела Цанева
„В шумната глъч на света /някой разказва живота./ Някой разказва, защото /дните му бързо летят.“
С този стих започва поетичната книга на Иван Антонов „Някой разказва“ (изд. Астарта, Пловдив, 2021 г. ), която наскоро получих от автора с автограф: „За общата ни страст към изкуството“…
Не бях се замисляла дали за мен изкуството е страст; бих казала – обсебващо е, изтерзаващо, и в същото време – освобождаващо. Може ли страстта да освобожда-ва?! Изглежда, може. Защото всеки ред от стихосбирката на Иван Антонов е страст и освобождаване – носталгия, мираж, тъга, любов… „Един живот рисувах любовта /рисувах я с душата и сърцето /рисувах я в душата и сърцето/ със всички багри на света.“ Или: „Кръжаха птиците над тебе цял живот, /очите ти рисуваха след тях небето…“ Или: „Останалото!.. Много ли остана /под облака навъсен на това небе?“
Бих могла да продължа с цитатите, и ще е трудно да спра, защото поезията на Иван Антонов се лее като водопад, тя звъни с оригиналните си рими, омайва с цветната дъга на образите и метафорите, които гради и ни дава усещането за цялост и преходност, за стихия и спасение.
Структурно, стихосбирката е изградена от три части, като първите две – „Един живот рисувах любовта“ и „Останалото“ делят книгата тематично, а третата част, „Храмът“, търси и намира свой различен, жанров израз. Тук, в различието на кратките форми ще намерим и класически четиристишия, заключили в себе си цялото авторово послание, и хайку, и танка; понякога звучат като сентенция, или само чувство, картина; понякога – просто поезия, онази, която кара света да трепти в нейния ритъм и рима и така го прави по-красив и добър и отваря вратите към по-високите сфери на духовността ни.
Габриела Цанева
