155 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕДИН ДУХОВЕН АРИСТОКРАТ – статия на Йордан Кожухаров
Пенчо Славейков е роден на 27.04.1866 г. в гр. Трявна. Той е пети син на Петко Рачев Славейков и Ирина Райкова – след Иван, Христо, Рачо и Райко. По-голяма от Пенчо е сестра му Донка, по-малка е Пенка. Опознал е страната със скитанията на своя баща: Стара Загора, Търново, Сливен, Казанлък, София. От 1881 г. до 1885 г. семейството му живее в Пловдив. Нещастен случай тук през 1883 г. (заспива на пързалката) принуждава подвижния, жизнерадостен немирник до края на живота си да се движи с бастун, да говори със затруднение, а дясната му ръка непрекъснато да трепери. От 1892 г. е студент по философия в Лайпциг (Германия). Шестте години тук са време, през което усвоява и немската литература и култура. Негови кумири са Гьоте и Хайне. Запознава се и със западноевропейската литература. Владее много езици, някои от които и писмено.
След завръщането си от Германия, Пенчо Славейков е идеен и творчески ръководител на списание „Мисъл“, издавано от д-р Кр. Кръстев.
Бил е поддиректор и директор на Народната библиотека в София, а също така една година директор и на Народния театър. Член е на Българското книжовно дружество (учредено през 1869 г. в гр. Браила – Румъния), преименувано през 1911 г. Българска академия на науките (БАН). Вярна негова спътница и другарка в живота е Мара Белчева.
През 1888 г. е отпечатана дебютната му сбирка „Момини сълзи“. Стоян Михайловски се отзовава ласкаво за нея. А Иван Вазов пише от Одеса: „Аз прочетох с наслаждение „Момини сълзи“, дето блика струя от толкова нова, игрива и нежна поезия.“ Само че по-късно Пенчо Славейков ще се отрече от тези 54 песни, наречени от него „недъгавчета“. Той ненавижда понятията, направление „школа“. Гордият му творчески идеал е „свободен ум“ и „свободно сърце“.
Титаничен е за художествено съвършенство. Богат на мотиви и сюжети. И все пак своеобразно консервативен е той, модернистът, и в личния си бит. Работи всяка нощ на свещ. Газената лампа в стаята му светва, само когато има гости.
През 90-те години на 19 век излизат още две негови книги: „Епически песни“, книга първа (1896) и „Блянове“, епически песни , книга втора (1898), плод на все по-задълбочен литературен труд. А през 1907 г. издава „Епически песни“ – подбор от посочените по-горе две книги.
Тук той е тълкувател на чужди състояния, на големи общочовешки проблеми. Търси отговор на мъчителни въпроси из сферата на човешката етичност: „Цар Самуил“, „Змейново любе“, „Cis moll”, “Ралица“, „Коледари“, „Микел Анджело“, „Неразделни“… В лирическата сбирка „Сън за щастие“ (1907) той е тих. Преобладава задушевен копнеж несбъднати блянове: „Ни лъх не дъхва над полени“, „Капчици дъждовни“, „Спи езерото“, „Докле е младост златно слънце грей“…
През 1910 г. е отпечатана антологията „На острова на блажените“. Една оригинална книга. Зрялата книга на Пенчо Славейков. Тук са включени: „Кулата край морето“, „Самоубиец“, „Сто двадесет души“, „Псалом на поета“, „Катунари“…
През 1911 г. излиза сборника с преводи на Пенчо Славейков „Немски поети“. През същата година започва печатането (та чак до 1913 г.) на първите три части на „Кървава песен“. Трябва да посочим и неговите мистифицирани автопортрети. Автопортретът „Олаф ван Гелдерн“ е въведение към „Епически песни“, а очеркът „Иво Доля“ е включен в антологията „На острова на блажените“. Писал е и много литературно-критични статии.
В очерка за своя най-близък двойник Иво Доля, Пенчо Славейков определя годината на смъртта си 1934 г., т.е., че ще живее през 20-ти век толкова, колкото и предишния век. За съжаление пророчеството не се сбъдва. Умира на 28 май 1912 година в Комо Брунате (Италия) на 46 години. Погребали са го в църквата на селото, а през 1921 година (преди 100 години!) костите му са преместени в София и погребани в софийските гробища. А за най-подходящо заключение да цитираме думите на Пейо Яворов, изречени за Пенчо Славейков: „Трябваше да го загубим, за да видим по отворената грамадна празнина, колко голям е бил той.“
Йордан Кожухаров
