ПЕЧАТ ВЪРХУ КАМЪК – рецензия на Надежда Александрова за стихосбирката на Анна Димитрова

В началото на есента получихме в редакцията няколко поетични книги на Анна Димитрова и впечатляващия й пътепис „Докосване до Изтока“. Дори само един бърз поглед е достатъчен за да разберем, че имаме възможността да проникнем в света на необикновен творец, и нещо повече – на личност, която е имала намерени-ето, възможността и способността да събере впечатления от недостъпни за повечето хора територии – не само в географски, но и във философски смисъл и порядък.

Книгата излиза под редакцията на Нели Пигулева (един, сам по себе си безпогрешен знак за качество) и е художествено оформена с авторски картини на Даниел Дянков.
Композиционно, стихосбирката е изградена от пет раздела – „Гнездо върху главата“, „Жажда“, „Нощен джаз“, „Път назад“ и „Евите“, като разграничителната линия е тематична, а не жанрово определена.

В своя поетичен изказ Анна Димитрова е пестелива.
Често нейните стихотворения изглеждат като съставени от две, три или повече хайку – дотолкова всяко тристишие е завършена мисъл, способна да има самостоятелен литературен живот. Но тези заключени в краткостишия мисли и/или екзистенциални моменти водят и свой собствен диалог, който читателят следва, като се идентифицира и с лирически Аз, и с антагониста и често губи представа кой кой е в общия контекст на произведението. Понякога Аз-ът определя ролята си в света, но нерядко светът определя ролята на Аз-а:
една случайна болест
тояжката
на пилигрим му подари

оказа се вълшебна
пътеките показа
към светите места в света

Кое е първичното?
Съществува ли предопределеност, или личният избор носи и чертае своите последици върху житейския ни път? Търсенето и вярата; отчаянието и надеждата – вечното противопоставяне/противоборство но и единствено възможната завършеност на Ин-Ян… Всичко това може да се намери в „Печат върху камъка“.
И е трудно да разберем – „Коя е тя, която се взира в очите на камъка?.. Срамежлива мимоза в пазвата на тишината, тя усвоява уроците по мълча-ние…Тя вижда онова, което подминаваме… Омаломощена, душата й се подпира на лъчи от светлина и възкръсва като Лазар, за да поеме отново на път.“ – споделям тези бегли щрихи, с които Свежа Дачева улавя и рисува духовния образ на Анна Димитрова.

Ще го допълня като направя паралел между наименованията на включените в стихосбирката картини на Даниел Дянков и заглавията на стихотворенията, които илюстрират, защото в тази поетична книга авторовият естетически идеал неслучайно търси да допълни словото с живописни творби, като така създаденият динамичен синергизъм намира пътя към най-непосредственото и силно въздействие върху читателя.

„Тъжен ореол“ – „Вяра“
вярата във храма влезе
………………
безбожник до вратата
фриволно се изкиска

„Ангел хранител“ – „Жажда“
жаждата почука на вратата на съня
…………………
дочула шепота в нощта
луната се промуши
през прозореца
…………………..
и сънищата долетяха
с ангели, танцуващи в дъжда
„Хляб за рождество“ – „Богоявление“
бездомна старица до храма стои
……………
в мразовитата утрин
душата е клада, готова да лумне
„Ритуал“ – „Храм за душата“
домът ми е океан
а на дъното му блести храм
„Реквием“ – „Бащини очи“
срещу вятъра
пак се изправям
и се сгушвам
в бащините очи
„Смирението“…
… в мисли и сънища
пътувам към нея…

Към кого пътува Анна Димитрова и коя, коя е тя?
Тя не е изтъкана от традиционната християнска вяра, въпреки цитатите по-горе. тя не е подвластна и на мотивите на източната философия, пропити в същността й
Тя е човекът, който търси пътеките на равновесието и просветлението както вътре в себе, така и в природата, която е онзи вечен дар, от който черпим своето вдъхновение и идентичност…

Надежда Александрова