ЗА „РЕНСАКУ С ХАН ОМУРТАГ“ – рецензия на Габриела Цанева

Хайку антологията „Ренсаку с хан Омуртаг“ е посветена на 1200 годишнината от надписа на хан Омуртаг, част от който знае всеки от нас:

човек и добре
да живее умира
и друг се ражда

Именно тази част може да бъде обособена като отделна, самостоятелна мисъл с дълбок художествено-философски обем, който носи и характеристиките на хайку.

В началото на 2022 г. Димитър Анакиев кани български и чуждестранни хайку поети да размишляват върху хайку на хан Омуртаг и да напишат свои творби, които да черпят основата и вдъхновението си от добре познатата ни мисъл.

Тази книга е събрала най-доброто от предложените хайку, подредени в тематична поредица – „ренсаку“. Съдържа 40 стиха от 40 автори от 14 страни, както и рисунки с туш на Венелина Петкова и Николай Пенчев в стил суми-е.

*

Трудно е да се говори за „Ренсаку с хан Омуртаг“ след едно, две, или дори няколко прочитания. Може би достатъчният брой е толкова, колкото хайку са включени в него, защото всяко едно от тях носи своя автентичен, неповторим свят…

А колко са връзките, които свързват тези светове, колко от тях се разклоняват отново и отвеждат към други, непознати предели и територии, които желаем да познаем и изследваме, колко от тях, свързани, създават компактното цяло, което ни представя Димитър Анакиев, чрез направения подбор? Или може би въпросът трябва да се разшири – кое е онова, което прави този подбор компактно цяло… Защото стиховете в книгата звучат точно така – многогласно, многопластово и единно.

Ще спра тук, преди да продължа. Да, след всеки прочит неизменно казвам онова първо, емоционално избликнало „Хареса ми, много!“.

*

Хареса ми размахът, цветовете, вглъбеността… И начинът, по който всеки път тръгваме и стигаме до онова трагично и едновременно оптимистично „Човек, и добре да живее умира и друг се ражда“…

Тук намираме усещането на празнота/напразност на съществуването, като директно отражение от текста на Омуртаг в тристишията на Дария Георгиева: „ако погледна тъмнината /с празна усмивка /ще видя ли себе си?“ и Бан’ я Нацуиши: „Това е моят мозък, там!/ Тази празнина/ в памучните облаци“, веднага последвани от изградения контрапункт в тристишието на Венелина Петкова, където стрелата на времето върви в две посоки, за да обедини настоящето с миналото, но в този фрагмент се съдържа и намек за бъдното: „Летен тен./ Зад белите ми зрели гърди /още бие сърце на момиче.“.

Силно е въздействието на двете последователно позиционирани хайку на японската поетеса Саюми Камакура: „Орфей плаче -/ Чудя се:/ мъжът ми ще плаче ли?“  и Владислав Христов: „детство в Плиска /дядо ми се връща от оран/ намерил стрела“ – първото, обърнато към дълбоколично преживяване, съпоставено с балкански мит от древността, а второто – плод на контраста, съпътстващ детски спомен, който отново препраща към плоскостта Плиска-Омуртаг.

*

Много хайку са насочени към опита на поета да осмисли личността си, човешката си същност и духовно-житейските си пътеки и стремления. Онова, което е есенцията на „и добре да живее“… Добре изживян живот, в смисъл на пълноценност, полезност – насочена навън, към обществото, или навътре – към собственото духовно и/или физическо изграждане/осъществяване… Или в смисъл на следа, която е останала; предизвикателство, което сме приели, преодолели и – по този начин сме променили своята среда и своя  и/или на обществото път на развитие…

В този контекст незаличими в съзнанието ми останаха две хайку на две поетеси от култури, за европееца непознати и далечни в географки и културно-психологически план – Нпенда Фофана от Сенегал: „Много съм ниска,/не обичам да казвам възрастта си -/ходя по срещи“ и Хенгамех Ахмади от Иран: „без огледало/подстригах косата си -/кратък ден“. По различен начин, всяка от тях утвърждава своя житейски избор, различен от оня, който обществото очаква.

*

Ярко пулсират в сбирката и онези хайку, избликнали от вглеждането в себе си – самооценката, белязана от осъзнаването на житейското крушение, или стремежът към духовност, разбит в реалността. И примирението, което следва – „Ако спра да пия, /на какъв друг порок /ще се отдам?“ (Тота Канеко, Япония). Или – намирането на нови пътеки, които очакват да бъдат извървени – „Човек, чиято нощ/беше пропиляна, все още човек /на следващата сутрин“ (Бранко Манойлович, Сърбия/ Япо-ния)

Тук виждаме безпощадната констатация на Джек Галмиц от САЩ: „Аз съм вдлъбнат човек/ блъснат/ отвътре/“, но и ефирно-романтичното прозрение на Ален Керверн от Франция: „Най-доброто от мен/ се издига/ до зората“.

*

Много от включените хайку отразяват, или са провокирани от авторовите разсъждения по общофилософската тема за кръговрата и приемствеността, пряко кореспондираща с идейната натовареност на хайку стиха на хан Омуртаг, но немалко творби носят отпечатъка на днешния ден, белязан от пандемията, болестите на обществото и военните конфликти на деня. Тук ще намерим откровението на Ким Голдберг от САЩ/Канада – „населението/ се страхува от вирус – аз се страхувам,/ че хората се страхуват“ и моят вик – „мартеница/ кръв върху снега/ на Украйна“.

Понякога, най-важно за автора остава медитативното осъзнаване на мига и намирането на опората за съществуването в него – едни истински образци за съвършеност в жанра, като стиховете на Едвин Сугарев: „Зимно езеро /Търся себе си /под дълбокия лед“ и Джун Токухиро, Япония: „срещам /ужасното в мен /нощна мъгла“.

*

Освен съвременни автори, взели участие в обявеното предизвикателство за директен разговор с хан Омуртаг, в предложеното ренсаку Димитър Анакиев е включил и хайку поети от класическия период, както и стихове на автори от по-ново време, които вече са преминали във вечността: Мацуо Башо, Иса Кобаяши, Мицухаши Такаджо, Ишибаши Хидено, Димитър Стефанов и др.

По този начин предложеният текст обхваща по-плътно огромния времеви диапазон от 1200 години, разделящ първото българско хайку от съвременния човек.

В заключение ще кажа, че тази поредица е едно доказателство за духовната близост на човечеството – една хармония в стремежа ни към добро и красота, свобода в себеосъществяването и желание за траен знак, който да оставим след себе си. Но е и една трагична констатация за разминаването между стремежа и осъществяването му. И все пак – кръговратът на живота има своя оптимизъм в надеждата, че по-доброто предстои.

д-р Габриела Цанева, редактор и издател