СВОБОДАТА НЕ Е НА ВЪРХА НА КОПИЕТО, А НА ВЪРХА НА СЪРЦЕТО ТИ – рецензия на Борис Цветанов

Габриела Цанева, „Реши се и ще бъдеш свободен“, изд. gabriel-e – lit , 2021 .

Мисля, че най-ценният автограф на книга, който имам, е този от Габриела Цанева в книгата й „Реши се и ще бъдеш свободен“: „На Борис Цветанов – никой не може да ти отнеме свободата насила, нито да ти я даде…“

Познавам Габриела от 1994 (задочно), когато бях редактор на първата й книга „Миналото в мен“, издание на вестник „Сеяч“, където бях момчето за всичко под прикритие на заместник главен редактор. Тогава тя бе на сакралните 30 години, а романа хроника за едно болно време бе писала двадесет и пет годишна.

Има значение, защото от всеки ред се носеше атмосферата на зряла творческа ръка.

Беше книга за леля й, горянката Ценка – Цветана Попкоева (Чалъкова). Една горянка, жена на всички времена, застреляна (не мога да напиша „разстреляна“- разстрелът е все пак ритуал) , едва двадесет и две годишна… И разбрах или по-скоро почувствах откровението на Габриела, посланието й „Помня каква съм била, няма да забравя каква искам да бъда“. То диша в цялата й „Реши се и ще бъдеш свободен“.

Пред мен е снимка на Ценка.

Красива е била. Като в най-лиричните фолклорни мотиви: черни коси, очи еленови… И си мисля за Достоевски – „Красотата ще спаси света“ – кой свят ?!
Нашият – на Габриела, моят, на читателя? Или света на жестоката цев?

*

Но, да се върнем към „Реши се и ще си свободен“. Държа в ръце нейното второ издание, първото е от вече далечната 2001 г. /изд. „Весела Люцканова/ и книгата е за дните отпреди 2001-ва.

Станахме свидетели (книгата, един вид дневник) на това време, когато клона на социализма се скърши от затлъстелите от преяждане задници, както го бе предвидил Серафим Северняк (последният комунист, убит от комунизма) десет години преди Десети ноември в една своя филипика.

Днес, дано съм лош пророк, но мисля, че Габриела пророкува как ще се скърши вече не клон, а цялото дърво, на което сме всички ние. Ние, България цяла, твърди авторката, където противно на Шекспир животът не е сцена, а цирк, в който всички живеем съвместно – играчи, клоуни, зрители и зверове…

Да не мислите обаче, че 268-те страници са някаква претенциозна равносметка или носталгична сантименталност. Страниците са огледало на хаоса на първоначалното натрупване на материална и духовна бедност… народна, разбира се.

Но няма само въздишки, има и усмивки, има и вяра, и надежда и любов, защото Габриела е и поетеса с 12 стихосбирки. За нейната лирика страдалецът Петко Огойски пише, че е „трезвен сеизмограф на мисли и чувства“. Същото се отнася и за „Реши се и ще бъдеш свободен“, където има и стихове, и есета.

*

Ще се спра малко повече на описанията на дузина събрания в онова възрожденско време (1991), защото и аз като нея обикалях тогава залите, които се взривяваха от възкръсналите надежди на старите дейци на БЗНС – Никола Петков. Габриела хем пестеливо, хем изчерпателно е описала всичко.

Някъде между редовете плачат от болка едни размисли на незабравимия бай Йосиф Петров, че съюзната организация се държи като нашия ерген, харесан от не една мома, но започнал да избира: на тая й липсва това, на друга онова, на трета… десета и т.н. , докато един ден разбира, че ще си остане самотен стар ерген.

Мисля, като чета книгата, дали не трябваше през 1992-3-4-5 на бой да отидат само старците (толкова колоритно описани), да победят и предадат на младите щафетата… Не знам.

Но този дневник-сборник от статии свидетелства за това как всички мечтатели бяха изтикани и победата (всъщност плячката) отиде в бездънните джобове на новата класа.

„Мозъкът ври – пише в една от стихосбирките си /“Бурята сплита ръце“/ Габриела, – но не от мислене, а от блъскане в стени“.

В книгата, която разглеждаме, тя дава изход от ситуацията.
При най-великия афористик за всички времена Станислав Йежи Лец има следната максима : „Разбил си стената с глава! И какво ще правиш в съседната килия?!“

Изходът при Габриела е оптимистичен: среща със светли личности, както в нейния случай с бай Йосиф Петров. Само един кратък разговор, по човешки, в тясната кухничка на поета страдалец, две топли думи… и край: няма стени!

Малко му трябва на човека.

*

В тази книга е пълно с афоризми, трябва само да бъдат освободени от веригите на текста. За да се види извън цялото, как засиява една красота, защото в афоризма всичко трябва да бъде красиво, включително мъдростта.

И „афоризмът никога не мисъл, афоризмът е мисъл и половина“ (Карл Краус).
Уверете се сами.

„Ако сам не решиш да бъдеш друг, никой няма да те промени“.

„Никога не отстъпвай – гърбът е по-беззащитен от лицето и гърдите“.

„Най- лесно се продава бъдеще – пазар под път и над път“.

„Пътят ни: от времето е наше, до времето е спряло“.

„Онова, което писах някога задъхана, днес ми стяга гърлото“.

„Неканената мисъл за писателя и поета е по-скъпа от канен гост“

*

Освен с афоризми, книгата е изпълнена и със символика.

Четох и препрочитах няколко реда: женско куче плаче за кученцата си, изгубили се в гората, затрупана с прах, кръв тече от нея, вместо мляко, и, мълчалива реката я прегръща с калните си брегове… И видях как България плаче и изтича кръвта й, защото не може да нахрани дечицата си с мляко… затрупани с праха на забравата немили недраги по таз тежка чужбина…

В „Реши се и ще бъдеш свободен“ се оглежда живота на Габриела Цанева , който през всичките й години е бил тичане по светлата пътека към звездите, сред пламъци или сред бури, сплели ръце… за да догонва бягащият ден.

И мисля, че така ще продължи сега и завинаги.
Кога ще си почине тази слънчева личност?
Вероятно в Нощта на щурците.

Борис Цветанов