МЪДРОСТ ЗА МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ – рецензия на Йордан Митев

„И Бог даде на Соломон твърде много мъдрост и разум и душевен мир”

                         „Трета книга на царете – 4:29”

Излезе новата, четвърта книга на поетесата Христина Въчева под заглавие „Светлина от миналото”. Четох съдържанието раздел по раздел, за да мога да кажа в този предговор още за добрите чувства на авторката, за нейната широка усмивка, за красотата на родната българска земя и песните, които народът е редил, пял и пее още.

Поетесата има своя благодатен и светъл духовен хоризонт, от който черпи вдъхновение, превръщайки го в стих, а в тази книга, и в специфична публицистика. Тази публицистика има силата на откровение за впечатляващи събития и личности, свързани с личната ѝ памет и вяра. Разнообразието на този духовен хоризонт се вижда от чудесно изградените образи, добри и запомнящи се. Те идват от сърцето, което се обръща назад и търси подкрепа за настоящето. Затова тези образи имат своя универсализъм, но и изящна индивидуалност.

В четвъртата си книга поетесата Христина Въчева открива как материалното и духовното имат редица прояви на сливането им чрез взаимна зависимост едно от друго. Това не е мимолетно увлечение в нейния цялостен творчески процес, а е резултат от видимото и невидимото му въздействие върху човешкото поведение. Още в началото трябва да кажем, че тя успява, според жизнения си опит, да опознае света и да го пресъздаде с много любов и светлина в личното си поетично творчество. Мислейки за това, се постарах да открия дълбочината на нейните послания към човечеството, които идват от всеки стих и от включените публицистични материали.

Книгата на авторката има четири основни раздела с поезия и един публицистичен опит, който е твърде успешен.

В поетичните раздели, а и в прозата, много моменти преминават един в друг. Това обяснява и логичното единство, и целите на авторката. Проличава ръст и в оценъчното отношение към реално съществуващото настояще в живота на хората, красотата и силата на въздействие на природата върху човешката емоционална нагласа и мотивация за позитивни действия. Затова и философските ѝ анализи, доколкото това е засвидетелствано в написаното от нея, извежда верността и любовта на преден план като най-важни фактори  за същността на живота. Изключително въздействащо е, че поставя Бог в изначалието и вечността на Божиите творения. Така е и в живота.

Първият раздел е озаглавен „Гласът на душата ми”. Предполагах, че ще открия едно емоционално смирение и душевна кротост, дори нежност. Първото стихотворение „Душа моя” отваря врата към почти целия тон на книгата:

Душа моя, /родена от божествено дихание,/моя сила, мъдрост / и красиво вдъхновение, / не се побираш в земни разстояния.

Ето това открих в началото: връзката и взаимното привличане на духовното и материалното. Авторката продължава да утвърждава доброто, губещо се днес в човешкото противоборство в стихотворението „Вселената звучи във обич”:

И става чудо-/изгрява светлина божествена/, над мен се спуща./

В този раздел има шестнайсет творби. И от всички лъха мир и спокойствие. И призив: да не се дели светът, а да бъде „слънчев като пролетно дихание”. Впечатлявам се и от посланията, които тя отправя в другите стихотворения от раздела, показвайки духовното си израстване в днешните нерадостни времена.

Вторият раздел е продължение на общата тенденция, озаглавен „Песни полѝтат”. Достатъчно ми бе само да прочета първите два стиха, за да се убедя, че всичко писано е истинно в стихотворението „Настроение”:

Знаеш ли, че днес летях,/ към слънцето, ръце изправила/ и Божия усмивка пак видях,/ към мен ръце-лъчи протегнала?/

Прекрасният поетичен поглед се успокоява и галещият вятър потвърждава нежната позиция на поетесата: ще се утвърди доброто и слънцето ще се поспре да погледа. Това виждам в „Песен недопята”, защото болката ще се измие:

И болката от парещия вятър/ ще измия, /от слънцето в небето/ще грейне всеки лист…

Едва ли е нужно да представяме други примери как поетесата Христина Въчева, здраво стъпила на земята, търси това, което се превръща в материя и ред на развитието на света и духовното му усъвършенстване.

Третият раздел е със заглавие „Живи спомени”. Казаното и тук се потвърждава. Защото спомени без история няма, а и всеки спомен е сам по себе си история. Тук естествено са темите за Тракия, за отминалото лято, за факта, че историческата доброта обединява. В звучна поетична откровеност са превърнати „Легенда за каменните гъби” и още шест стихотворения от този раздел.

Като че ли логично се самовнедрява в целия контекст на книгата четвъртият раздел , наречен „Земна радост”. Още в началото личи ясно, че той пряко се свързва с „Публицистика”- та, с нейния характерен тон, който се явява и последен , пети раздел.

Поетесата на Тракия и Родопите, учителката Христина Въчева живее със спомените за своите ученици. Като всеки учител и тя не би могла да знае колко са. Добрият учител  сам  си ги създава със своята обич, труд и етика. В първото стихотворение „Моите ученици” тя показва истината, през която преминава всеки учител:

Казват, че усмивката ми /винаги е блага./Спирам се. И в очите ми сълзици/. На сърце ми топла радост ляга.

Koлкото и стихотворения да представяме с цитати, ще усетим, че имаме логически преход от едно в друго, както в поетичния зов, така и в искрените послания на авторката. Тя знае от къде идва, коя е и към какво се стреми. Ние спираме до тук, защото не можем да обхванем цялото разнообразие от теми и образи, и многообразието на нейните прозрения и послания.

Образите на Христина Въчева са живи и чувствени. Може би, защото тя не само ги олицетворява, но и ги идеализира чрез собствените си преживявания. Пример за това е езикът, чрез който са изградени, и който тя не само владее, но и умело внедрява в творчеството си. Оригиналните, точни образи са естествени като времето, откъдето идват и тя с много любов ги показва в цялата им красота. Така образът на дядо ѝ става оригинален и кротък, подвластен на думите на внучката си. Образът на Мара Михайлова, на тази привлекателна родолюбка, заслужила мястото си в тракийската памет, е изваян с възхищение. Образът на тази тракийска героиня говори за самата нея, жертва се, за да живеят другите.

Естествено наситен със смиреност и мъка е милият образ на баба ѝ, представен чрез нейните преживявания за смъртта на чичо ѝ Стоян. Още едно доказателство, че поетесата държи за миналото на своя род, което се превръща в сила и любов към добрите образи. А дали в тези образи не е самата Христина? Раснала и възпитавана с духа на Тракия и Родопите, това става с истина и вярност. Истинен е самият завършек на книгата, логичен и точен: завръщане към детството, рода и семейството, към личности и дейци на българския дух. Не е лесно семейни спомени да се изразяват като публицистика, независимо от духовния мир и духовните извори. А те са човешки, лично нейни, но са и божествено подкрепени. Бихме я посъветвали да работи, да вика и да се смирява, защото изворите на живота няма да пресъхнат.

Гледай напред, Христина, с радост и усмивка, която ти е присъща! Амин!

© Йордан Митев