ПАМЕТТА НА ИЗКУСТВОТО
ЕФИМЕРНИЯТ ОБРАЗ – 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА СЕРГЕЙ ИВОЙЛОВ – статия на Александра Ивойлова и Габриела Цанева
НА БАЩА МИ
Художнико, движението на ръката ти напомня всевластния ход на времето.
Всеки миг докосва лицата ни, както четка докосва платно. Преливат чертите ни в безброй нюанси, топят се в сенки и светлини, потъват под пластовете и нови се раждат. Всеки миг сме ние – и не сме ние. Само ти, художнико, можеш да задържиш ефимерния образ – тогава, когато вече няма да виждаме себе си в звездните огледала на езерата. Само ти, чиято ръка застива в един миг пред платното, за да запази непомрачена най-истинската светлина на очите ни.
Александра Ивойлова
УЛОВЕНИТЕ МИГОВЕ
Светлината струи от лицето на художника и благия му поглед – една изворна чистота, която покорява.
И влизаме през портала на този поглед, за да последваме споделените мигове, затворили своето време в платната му. Един мост през световете на отминалото, настоящето и вечността.
Онази светлина, която идва между окапващите листа на брезите, за да освети късче небе, слънчева поляна и изоран хълм. Но кафявото на хълма не е достатъчно, за да усетим хладния дъх на есента, въплътен в почти черното на сенките, в противовес на изгарящата топлина на прозиращото слънце върху тревата.
И продължаваме по следите на жълтото, по следите на есента…
*
Във втората картина, която представяме, цветовете на хризантемите светят като слънца в полумрака, изял зеленото на листата им, и чакат някой да дочете разтворената книга на масата до вазата…
Светлината е бяла и хладна, почти режеща, като предчувствие за сняг и зима. И точно там, където страниците на книгата са застинали в своето движение, те срещат най-дълбокото черно на сенките, които, само с още едно замахване на четката, ще изместят фокуса на картината от жълтото послание за есен, към тайнството на потъването в незримото.
*
Следващите платна са различни.
В тях природата и натюрморта отстъпват място на портрета в неговата пълнота и разновидности – портрет на дете, на жена, на мъж; групов портрет… портрет в закрито пространство и на открито… Изразните средства и стилът за всеки от тях са различни, доколкото е нужно, за да се разгърне авторовото внушение и послание.
Виждаме детето – около десетгодишно момиче, платинено излъчване от лицето и косите, които почти се сливат със сребърносивото на облегалката на стола. Едно замечтано отсъствие, изпълнено с техниката на старите майстори; едно магично сияние на тъмния фон – като ангел от ренесансова картина. Но, не. Овалът на лицето е различен – издължен, почти аскетичен, в контраст на синьо-розовото облекло. Един ярък противовес между класическата техника и цветово изражение и изобразявания персонаж, който извежда в различна равнина това лице, излъчващо сила. Портрет на един бъдещ творец и мислител…
Портретът на жената е друг – само червено и сиво. Само персонажът, без следа от околното. Един образ, който току-що се материализира от мрака. Осанка на осъзната красота, изящество при изпълнението на детайла – чертите на лицето, грима, бижутата, дори червеното на колието и маникюра. Почти фотографски точно изображение, което въздейства чрез светлосянката на затвореното пространство. Самота, която търси своето изражение и връзка със зрителя през пропастта на времето.
*
Не е така при третия портрет, на който централното изображение е на фигура в цял ръст – седнал възрастен мъж. /Портрет на Панчо Владигеров в неговия кабинет/
Светлината е съсредоточена върху отворена партитура на фона на пейзаж, надничащ иззад отворен прозорец и тъмната сянка на креслото, в която се губят очертанията на коляното и торса. Опорните точки за въздействие са две – отвън-навътре, олицетворяваща и олицетворена от линията природа-човек, и отвътре-навън – изразена чрез творческото начало, въплътено в нотните листи.
Една сложна и интересна композиция с пастелна цветова гама, която ни връща към усещането за открито пространство и изход.
Цветовете, сиво-кафяви, с които е изграден персонажът и непосредственото му обкръжение /креслото, на което е седнал/ нагнетяват усещане за противопоставяне с охрата на завесата и светлосивосинкавото на прозореца и загатнатия простор зад него. Една композиция, в която е постигнато и равновесието между вътре и вън; между природата и човека… равновесие вътре, в природата на човека.
*
Стигаме до следващото платно. Но, докато в предходния портрет „вън“ е изходът, пътеката, по която може да се стигне до светлината, тук имаме пълно разкъсване на пространството на художественото изображение, за да постигнем/достигнем усещането за свобода.
Персонажът е вън – далеч от затвореното пространство на портрета си, той черпи своята сила от пейзажа. Едно загатнато състояние на идваща буря, на есен, дала вече прехраната… Стърнищата не са изорани, облаците са натежали от дъжд, но човекът държи своя отговор на природата и живота. Една овладяна стихия, която дава послание за сигурност и непобедимост.
И те са и в изражението на лицето, и в линията на изправената снага, и в детайлите на отрудените, силни ръце.
*
В тази композиция няма цветове. Не са и нужни –нюансите на сивото казват всичко. Онова, което е закодирано в езика на тялото и общностното изразяване.
Група жени и деца… Пребрадени жени, притиснати до тях деца – покрусени, очакващи нещо, което може, или не може да се случи. Очакващи своя живот, лишен от цвят и мечти. Застиналият миг на някаква нереална надежда… Изключително майсторство в изграждането на характерите и индивидуалността на персонажите.
Един групов портрет, в който доминира личността.
Картини: Сергей Ивойлов
Подбор на картините и текст на импресията: Александра Ивойлова
Коментар към картините: Габриела Цанева
