ЗА ХАЙКУ ПОЕЗИЯТА – статия на Иванка Янкова
Хайку поезията отдавна е преминала всички граници и е една глобална форма на изкуство и общуване. От началото на 20-ти век досега, тя завоюва определено място в световното поетическо пространство.
Хайку възниква през 16-ти век в Япония като елитарно изкуство.
Хай означава игра, а ку – стих, строфа. Но отдавна сътворяването на хайку не е само забавление, а сериозно творческо занимание.
Хайку има многовековен път на развитие. Корените му са в японската литературна традиция и във философията на Дзен будизма, която възприема човека като неразделна част от природата. А природата, вселената е цялостен организъм, в който всичко се променя всеки миг, но и най-малката частица от този организъм съдържа в себе си цялото. Можеш да видиш света и в капчица роса, и в урагана, като в един миг е същото, а в другия не е, и после пак е същото. И който може да улови мига и да го изживее, той е щастлив, слял се е с него, съпреживял го е.
А пък ако го е запечатал и в слово, това вече е сполука.
Хайку поезията отразява и е продължение на различното японско стихо-творчество – танка, верижни стихове – ренга. През 16-ти век се стига до кратката поетическа форма хайку – моностих от 17 срички – 5 – 7 – 5, в които има ритмика, но не и римуване. Има и сезонни думи и паузи. Новаторите – модернисти М. Шики, С. Огивара не са смятали, че трябва да се спазват изцяло каноните, защото това е външна характеристика, а същността на хайку е преди всичко в духовната атмосфера и настроение, което създава.
Поетът, който прави хайку и му се „случва“, е „вътре и отвъд нещата“. Той тръгва от конкретен факт, случка, преживяване, видени в оригинален, нео-бичаен ракурс в реалния свят. С езика на думите разгадава знаците, които ни дава природата. Но в този реален свят може да се крие и въображаемото и нереалното. Стига поетът да има сетива, чувствителност да го види и отрази. Той откроява два пласта – единият е външен и идва от съзирания детайл, картина, миг – образ, а вторият – вътрешен, който е свързан с невидимото, ирационалното в този свят. Поетът оставя „отворен образ, незавършен“, с определени „асо-циативни пространства“.
Хайку трябва да бъде естествено, спонтанно, без излишни думи, да има недоизказаност. И разбира се нещо, което да прави читателя съавтор, да го кара да съпреживее мига и да го интерпретира по свой начин.
Както казва японският класик М. Башьо хайку „прилича на върбова клонка, докосната от лека вълна, която в момента се люлее от бриза“.
Правенето на хайку изисква майсторство, метафорична образност в широкия смисъл, подход и начин на възприемане на света, близки до този на хората от Изтока. Да се получи сливане на субекта и лирическия Аз, пряка връзка с природата, при което „думите са изчерпани, а смисълът продължава“, и „стихът свършва, но мисълта е безгранична“, защото тази поезия говори с езика на мълчанието. Важното е да се подчертае, че няма хайку без добра поезия. При японците хайку е свързано и с калиграфията и живописта, което допълва концентрираната словесност.
Зимен вятър –
скри се сред бамбука
и утихна.
…
Листопад.
Наблизо и далеч
се чуват водопади.
…
Не забравяй
вкуса на самотата
сред бялата роса.
М. Башьо
Утринна мъгла
рисува
мечти на минувачи.
…
Тишина
Впива се в скалите
писък на „цикадия“
Й. Бусон
Есента си отива.
Махат тревите
за сбогом.
К. Иса
Нощ – съд за лед
изпълнен с бяла тишина.
Ти и аз.
Сейсенсуй
Битува мисленето, в това число и сред хората от литературните среди, че да се „пише“ хайку, е нещо просто, едва ли не много лесно, и на всеки му се отдава. И това е така, защото не се познава същността, духът на хайку, а се възприема по неговата външна, формална страна – тристишие – 5 – 7 – 5 и т. н. Затова има много тристишия, които са имитация на хайку.
За правенето на хайку според Башьо е необходимо „първо да се научат правилата, а след това да се забравят“, което разбира се е условно. Поетът трябва да има богат личен опит, дълбоко познание и сетивност, както и холистичен поглед към света.
Хайку не е концентрация, сентенция, описание, разказ, а е миг – образ, настроение, многопластовост, многозначност на възприемането и за разлика от писането на класическа поезия, обекта трябва да е видян, усетен, съпреживян. Когато „се случва хайку“ трябва да се потопим „в същността на нещата“, както препоръчва М. Башьо.
Към хайку поезията проявяват интерес все повече хора от различни страни и континенти. И най-впечатляващо е, че тя е разбираема поезия, защото се доближава най-много до невербалните изкуства като живопис, графика, фотография и други, които не се нуждаят от превод.
В нашата страна хайку, според някои автори се свързва с поета Иван Методиев и с оглавяваното от него движение „НАВА“ през 80-те години на 20-ти век. Но още по-далече опира в древната култура на размирния Балкански полуостров – кръстопът между Изтока и Запада, с многопластова култура и може би в прабългарските ни корени, което сякаш ни обогатява генетично с източни нагласи за по-цялостно и интуитивно възприемане на света.
Българските творци, пречупвайки през призмата на самобитната наша духовност и традиция, на най-доброто от източната и западната хайку култура, изграждат свой оригинален поглед към света, отразяващ нашата природа и емоционален живот.
Българската хайку поезия вече има свое място в световната литература. Тя присъства в много международни антологии, конкурси и други значими прояви. Създаденият пред 2000 г. Български хайку клуб, който пред 2008 г. прераства в съюз и хайку клубовете в отделни градове от страната, популяризират тази поезия. Проведената през месец юли 2005 г. в София трета конференция на Световната хайку асоциация, с участието на най-известните хайку поети от петте континента на нашата планета, бе потвърждение за приноса на българската хайку поезия в световната хайку култура.
Пловдивският хайку клуб посрещна в града на тепетата участващи в конференцията творци и проведе с тях литературно четене. Бе издаден и първият сборник „Прагове“ с творби на пловдивски хайку поети – 2005 г.
Мисля си, че в този наш забързан и агресивен 21-ви век, в който има много пречки за комуникацията между хората, а сега и безумна война, хайку поезията със своята магнетична краткост, многопластова образност и концентрация на мисълта може, по пътя на мълчаливото внушение, да разкрие по-дълбоко красотата в природата и човешкото общуване и да ни направи по-добри. А това не е малко.
Иванка Янкова
