ВЕЗДЕСЪЩАТА ЛЮБОВ – рецензия на Габриела Цанева за стихосбирката на Тодор Билчев „Целувката на небесата“
Познавам поетичното творчество на Тодор Билчев – и като читател, и като редактор и издател на вече седем негови поетични книги. Темата за любовта не е чужда на поезията му, но като че ли в никоя от предходните му книги не е била доминираща.
В „Целувката на небесата“ не е така – тук любовта е вездесъща властница, обсебваща, вълнуваща, давеща и възвисяваща. Една стихосбирка, която изследва любовта във всичките й измерения и проявления.
Композиционно, книгата е изградена от три части, с характерни заглавия, но това разделяне е до известна степен условно.
Първата част, „Без любов живот не трае“, съдържа 17 стихотворения, като 17 портрета на любовта – щастливата любов, нещастната любов, несподелената любов, споделеният живот, самотната любов, мечтаната любов, лунно-звездната любов… майчината любов и любовта-живот. Любовта като изгрев, надежда и вдъхновение:
Щом още зората полепне
и в миглите радост прошепне,
от любовта, едничка, обзет,
идвам пак на земята, поет.
Всяко заглавие, всеки стих нашепва тук, че любовта е онова, без което съществуването губи смисъл…
Втората част, „До нищото по босите пътеки“, съдържа 42 стихотворения. Те са различни като словесно изграждане, като внушения, изказ, послания. Любовта не присъства на преден план, често може да остане незабелязана, „зад кадър“. Но усещането за нейната свързваща, изграждаща мощ, не може да се отмине. Тодор Билчев остава верен и на друг свой похват, като тук преобладава отново сатиричното, злободневно начало, гневът и насмешката, но пак в контекста на любовта като движеща сила и свързващ елемент на обществото, което е заплашено от разпад в обстановката на нагнетена тревожност и страх от епидемията, от смъртта и заразата, от общуването… И любовта се превръща в еманация на човешкото присъствие.
Но, долавяме и нещо друго – самотата-свобода. Изходът, който може да смаже, но и да възвиси:
Аз зная що е щастие и мъка.
След среща дивна – яростна разлъка.
Вкуса горчив на болката познавам.
Свободен, сам в живота аз оставам.
…………….
Но някой свободата ли опита
да ми вземе, на милост не разчитай.
В последната, трета част – „Преди на удари камбаната“ е закодирано посланието на автора. Трудно намерено, дълго изстрадвано, постигнато чрез сетивно-мисловна дисекция на чувствата. Лирическият „Аз“ достига до триумф чрез манифестация на живата, яростна, гола любов, но после идва осъзнаването на преходността, на еднопосочния път на Времето, където Кръговратът губи своя смисъл.
Тук виждаме едно взиране в себе си, една същностна равносметка. Вървейки по стъпките на лирическия герой трудно пазим равновесие по оста любов-смърт. И в това пътешествие към сърцевината на личността, към стойностното на живота стигаме до съкровеното разбиране за любовта-свобода, но и до болезненото осъзнаване на невъзвратимостта, изтичането, изплъзването, изчезването, до усещането за нищожност пред Вечното.
Ти по стълбата на късия си ден
много бавно се катериш към нощта.
В края на стихосбирката идва отговорът – само любовта може да унищожи смъртта. Но цената е висока – тя първо трябва да унищожи живота.
Любовта, във всичките й измерения…
д-р Габриела Цанева, редактор и издател
