ЗВЕЗДАТА НА ОТСЪСТВАЩИЯ – поезия на Александра Ивойлова

Началото –
от края е пронизано.
И бъдещето ми се струва
спомен.
Във огъня аз виждам пепелта,
в срещите – раздялата,
в утрото – нощта …
И струва ми се,
че съм вече сянка,
която броди край брега
на вечното море.

Старите хора –
старите хора
по пейките бели в градината –
тънки, прозрачни, пречистени –
слушат унесено зимния полъх в кръвта си,
късно-есенно се усмихват на слънцето –
и младостта,
затрептяла за миг в светлината –
не ги връща вече назад,
а им спомня ангела,
който там ги очаква сред пътя.

КАМЪКЪТ

Камъкът е този,
когото животът издишва
през огнените си ноздри.

В дълбоката нощ
смъртта му носи отмора
и надеждата за възкресение.

ЗВЕЗДАТА НА ОТСЪСТВАЩИЯ

И никой на света не идва –
преди да се отвори
пространството
на нечие отсъствие.
Защото въздух няма да достигне
за неговия дъх.
И място във пръстта,
където да вдълбае
свойте стъпки.
Мълчание на камък и песен птича
ще трябват за слуха му.
И късче синьо,
свободно
от погледа на всеки друг мечтател.

Там вечер ще изгрява
новата звезда –
единствено за него
в небето ще блести
звездата на отсъстващия.

ПТИЦИ

На Пламен Анакиев

Следи-съзвездия –
как светят бреговете
с небе по устните смълчани!

А чезнат на крилете белите дихания…

Един копнеж неистов ни опива –
да се завърнем някога, да се завърнем –
където птиците сега отиват.

„Живият е временно безсмъртен“
Николай Кънчев

Ах, как любима ми е тази временност –
чиято сянка расне в предрождението
и над смъртта витае като вечност!

Люлее полъх всяко утро –
все тази светлина
в безброй нюанси.

Как тихо преминаваме над нощите…

И се докосват
краят и началото.

И ако някога отида там,
където времето и вятърът угасват,
където няма приливи и отливи
и светлината съществува изначално –
навярно ще седя край спящото море
с копнеж пак сянката ми тъмна
да се очертава –
онази непокорната, с която
по пътищата стръмни се изправях,
и пак да бъде влюбено сърцето ми
в единственото, уязвимото, нетрайното –
в това единствено,
което отминава…

© Александра Ивойлова