ЗЕМЕН ПЪТ – поезия на Дора Габе

(28.08.1886 – стар стил, с. Харманльк, дн. Дъбовник, Варненска област – 16.11.1983, София)

ЛЕС

На древен храм недвижими колони
са твойте дънери, о, лес. От векове
във запустение, под оголени клони
градиш си гробница от мъртви листове.

Сърцето си в сърцето на земята впиваш
и смучиш тайните дълбоки на света
и с вечно ги мълчание покриваш,
заслушан в шепота неясен на нощта.

Вземи ме, нека твойта вечност ме обвие,
притискам гръд о теб, усещам твойта плът
и чувам пулса ти дълбоко в теб да бие.
Тук свършва моя ден и спира моя път.

А горе, в клоните ти, пролет млада
се къпе в светлина и грее, и цъфти,
разметнала снага връз твойте плещи.
Оттамо лист отронен дълго, дълго пада…

ПОРТРЕТ

Старинния портрет от таз стена
ме гледа с свойте ясносини
очи, разлели синя светлина.
На черно кадифе,
върху коприна,
ръцете му са сложени една
на друга.

Сънна тишина
връх наговата плът,
тъй близка и далека,
се спусна и лежи
недвижима пет века.

Не е ли той в света,
или е само –
видение на чуден свят и сън?
Светът се движи шеметен отвън,
а той ме гледа нямо…
О, поглед, що прониква,
в мойта кръв се влива,
безсмъртен поглед – силата му жива
гори! –
Ела, спаси ме от света,
сложи ръка да сетя топлината
и чистия ти свян
и в твойта чистота
да си стопя душата!

© Дора Габе, „Земен път“