ЗЛАТНАТА  ЖЕНА – разказ от Рени Васева

Вартоломей знаеше, че иманяри се навъртат край селото. Чужди хора, кой знае откъде, лицата им като пръстта, която нощем ровеха, в очите им просветваше огънчето на безумие. Виждаше таласъмът,  че лукавият се е сговорил с тия двамата да прекопаят селото, да претърсят къщите, талканите, всяка барака, изпречила се на пътя им.

Най-напред ги видя в гората, бродеха из храсталаците с фенерчета в ръцете и си шъткаха един другиму. Вадеха от джобовете шарени конци и ги връзваха тук и там. Вартоломей много искаше да разбере какво отбелязват и започна да ги следи. Не пипаше нищо, не разместваше, гледаше да стъпва тихо, беше невидим.

Няколко нощи таласъмът броеше стъпките на иманярите и ето че те най-сетне спряха на широкото място, което отделяше последните къщи от началото на гората. И угасиха фенерите, и настана черна нощ, ни лаеше куче, ни петел се обаждаше, замлъкнаха даже птиците. Вартоломей се уплаши, чак се изненада от себе си.

 Тогава го видя как просто се появи от нищото. Плахо, оранжево пламъче трепкаше в средата на голата поляна и сякаш намигаше някому. Ни луна, ни звезди, светът се изпразни, превърна се в една от ония, черните дупки, и засмука живота в себе си. Вартоломей притаи дъх. Беше чувал историята за Селвер Али и знаеше странното парче земя, където нищо не никнеше. Ей тъй на, ни трева зеленееше, ни трън цъфтеше, само гола пръст, която лятото посивяваше и се носеше към гората като облак прах, а зимата се омесваше в дълбока, лепкава кал.

Пламъчето очертаваше все по-големи кръгове, сякаш прекаждаше поляната преди богослужение. Вартоломей, загледан в него, почти забрави иманярите, присламчили се благоговейно към театъра от светлина и сенки.

– Почваме ли? – попита плахо единият.

– Още малко, казано е в полунощ… – гласът на втория беше дрезгав, навярно от цигарите.

Вартоломей огледа потъмнялото небе, послуша ветровете, кротки и сънливи в тоя час на нощта, и реши, че няма да чака дълго.

И ето, двамата мъже измъкнаха отнякъде одеяло и мълчаливо закрачиха към играещото пламъче на изоставената поляна. В началото вървяха някак спънато, колебливо, после забързаха. Вартоломей се виеше след тях, втренчил недоверчиви очи в огъня. Чудеше се дали духът на Селвер Али е още тука,  дали все пак не е отлетял за Стамбул, както се канеше последния път.

Странен човек беше Селвер. Добър към деца и старци, а към мъжете и жените – безогледен и жесток. Когато дойде в селото, със себе си водеше магаре, натоварено с дисаги, тежки дисаги, магарето едвам пристъпваше. Някои казаха тогава, че Селвер си кара златото и хич не се плаши от разбойниците по пътищата. 

И вдигна Селвер Али къща на това, същото място, до гората да е, ама все едно се посели в пустинята. И жена си доведе от другаде, от гората излязоха, кога се явиха пред ходжата.

Хора разказваха, че от тоя ден златото взело да се топи, да изчезва малко по малко. Тръгнало било след жена му Айрие, която го напуснала една нощ. Но Вартоломей знаеше, че Селвер беше убил Айрие и я беше погребал в двора на къщата. Оттогава и мястото боледуваше, стоеше като тумор върху зелената гръд на селската земя.

Пламъчето изчезна под одеялото на иманярите. Те постояха една-две минути, сякаш в почуда от онова, което бяха сторили, после затичаха към гората. Сега щяха да дебнат кога стопанинът на съкровището ще го напусне, и ако имаха кураж, да го изровят. Таласъмът не ги последва. Изчака да се скрият и бавно запристъпя към одеялото, което се беше размърдало.

Една жена седеше на земята със скръстени в скута ръце. Беше само по риза. Криеше нещо и се усмихваше.

– Айрие ли се казваш? – попита Вартоломей.

– Айрие, Айрие – повтори тя и му показа златната фигурка, която пазеше в шепите си.

– Ето, това съм аз… Виждаш ли колко съм красива?

После му подаде фигурката, която просветваше в мрака като запалена. Вартоломей я взе, наистина беше гореща, за малко да я изпусне.

– Ей тъй ме държеше Селвер Али, на миндера ме слагаше и по цял ден ме гледаше, щото ме беше позлатил цялата. Най-много злато натрупа на гърдите ми, блеснах, ама не като варакосаните икони в християнската черква. Трупаше, трупаше, докато една нощ започнах да се задушавам. Викам му, Селвер, тежи вече, стига слага туй злато, няма да понеса повече. А той само се смее и прибавя още и още. И ето, сега се моля някой да го изрови проклетото, да ми олекне, да прегори пламъкът му, да си ида най-сетне у дома.

Вартоломей мълчеше. Протегна несръчно загрубялата си лапа, погали жената по тънката забрадка.

– Ще ги върна, – каза, – иманярите. Ще ги върна. И ще копая заедно с тях. Ще извадим златото, обещавам.

Айрие се усмихна, загърна се с одеялото и се стопи в мрака. Беше като измислица, но таласъмът несръчно стискаше златната фигурка на красива, млада жена, чието сърце вече биеше в дланите му.

© Рени Васева