ЗНОЙ И МРАЗ – стихотворения от Сергей Городецки
ЗНОЙ
Не въздух, а злато
стопено, разлято
в целия свят.
Без чук е ковано –
стопено отляно
в застинал свят.
Високото езеро,
синьото езеро
мълком лежи.
Зелено-космата
в полусън водата
сякаш тъжи.
Косите си бели
на дълги къдели
сводът преде.
И ни глас в небето
безбрежно, което
мълком преде.
Първа публикация в Електронно списание „Литературен свят”, бр. 88 от октомври 2016 г.
КОЛАН
Ах, мой син като синчец, мой от коприна шит колан!
А на него – възел, здраво стегнат от любяща длан.
Здраво вързан, здраво стегнат от любимата в зори –
от ключалката по-як е, от веригите дори.
Скитах се тогаз на воля, влюбен в милата си аз.
Пазя възела – заръка от прощалния ни час.
Сякаш богатирска сила на раздяла вля у мен:
“Вредом с теб ще бъда, мили, до последния си ден!”.
Бродих, скитах – озовах се неочаквано в тюрма.
В гробница зелена хвърлен, гния в ледена тъма.
А стените се присмиват: “Поседи си тук самин!”.
Но с насмешка им отвръщам аз – на свободата син:
“Бих бил сам, ако не беше с мене моят скъп колан,
а на него – възел, здраво стегнат от любяща длан.
Бих бил сам, ако не знаех, че любимата е в мен,
в моето сърце и пеят гласове там нощ и ден.
Бих бил сам, ако не знаех, че и други са в зандан,
че безстрашният е волен, даже да е окован!”.
Ах, мой син като синчец, мой от коприна шит колан!
А на него – възел, здраво стегнат от любяща длан.
Първа публикация в Електронно списание „Литературен свят”, бр. 88 от октомври 2016 г.
ПРОЛЕТНО
Ой, от пролетната радост,
от замайващата сладост
тръпна, блъскат ледовете
бреговете
с гръм и звън –
като птица литвам вън.
Отзивчиво е сърцето
на девойката, което
в пролетна отмала свята
непозната
тъй тупти –
пролет, омагьосваш ти!
Ой, върба, върба ресната,
чиста, ласкава, шумната!
Бих прогонила, набила,
изгорила
своя мил –
как в гората би кръжил!
А когато в мене гледа
къдрокосият, в безреда
вихрено коси развяла,
бих шептяла:
“Мили, как
твоя пролет да съм пак?”.
Първа публикация в Електронно списание „Литературен свят”, бр. 88 от октомври 2016 г.
СИРОМАХКИНЯТА
Тя беше от Тулска губерния.
Срещнах я с малко дете.
Скрежът се мъчеше в черния
кок бял венец да вплете.
Вятърът леден я връщаше.
Горко ридаеше то.
Тя от студа го загръщаше
в старо протрито палто.
Шепнех объркано: “Бедната!
Нà, вземи моя петак!”.
Гледах с десница постегната
как се скри в гъстия мрак.
Зъзне земята, стъблата си
гънат дърветата в скреж.
Тула, напразно богата си
и самовари ковеш.
О, Рус нехайна, оставила
своите рожби така,
да милва ли е забравила
твоята мъдра ръка?
Или сама изоставена,
страдаш в тъма, в нищета?
Вехне от горест сподавена
прежната ти красота.
Дъх поеми, от плещите си
бремето хвърлила, пак
ти ще усетиш в гърдите си
сили на древен юнак.
Подбор и превод от руски Иванка Павлова
