ИВАНКА ПОПОВА-ВЕЛЕВА: ПРЕВОДАЧЪТ ПРЕДСТАВЯ
ИАН МЕНС
ЖИТЕЙСКИ ПЪТЕКИ
Иан Менс (Yann Mens) е съвременен френски писател и журналист (род. 1958 г.) . Към настоящия момент е главен редактор на тримесечното списание Международни алтернативи (Alternatives internationales), а преди това е работил за сп. Фосфор (Phosphore) и в. Ла кроа (La Croix), в който е поддържал и хрониките за нови дискове в джаз музиката. Първите му разкази, с ориентация към младата читателска публика, са публикувани през 1998 г. в поредицата 15 истории, на изд. Ашет, а след това много други в списанията на издателската група Байяр Прес (Bayard Presse).
От 2002 г. публикува вече романи („Със или без келтски„, „Синът на Джанго„) и, както ги нарича той, кратки истории („На масата, президенте„; „Тази вечер ще има мач„; „Това е моята стая„; „Минно поле“ и др.).
През 2008 излиза от печат сборник новели, озаглавен „Ехо от оръжията“ (изд. Тиери Мание/ Thierry Magnier), от който предлагам тук превода на „Метро“ и „Камионът„. В тези две новели, както и в останалите седем от сборника, Иан Менс заклеймява войната през призмата на невинните и най-беззащитните ѝ жертви – децата и възрастните хора.
Преди няколко години Иан Менс посети България и представи книгата си в най-големите франкофонски центрове в страната – Френския институт в София, Великотърновския университет и Представителството на Френския институт в гр. Варна.
Иванка Попова-Велева
ТВОРЧЕСТВО
ЕХО ОТ ОРЪЖИЯТА
/НОВЕЛИ/
На чичо ми Жозе Мари (1936-2003), роден по време на гражданската война в Испания
МЕТРО
Не знам кой е глупакът, който претендира, че слепите имат обострен слух. Той свири все по-фалшиво. Направо е непоносимо да слушаш това скрибуцане на цигулката по цял ден. Неспособен е дори да я настрои както трябва. Ако това продължава така, повече никой няма да пуска монети в каскета ми. Защото вие, глупави овце, насядали плътно по седалките, не сте по-глухи от мен, нали така? И на вас ви настръхват космите от виенето, което той извлича от оръфаните ѝ струни. Разбирам го по погледите ви, когато минавам между редиците със заучената си физиономия на бито куче. Иска ми се да ви се изплюя в лицето, но си придавам вид на добро момче, когато си отваряте портмонето. Ех! Ако ви бях срещнал, когато живеех още в моята страна… Вие щяхте да сте тези, които ме умолявате. Вие щяхте да се влачите в краката ми. Вие щяхте да ми дадете всичко, което притежавате, дори жена си или дъщеря си, за да ви оставя живи.
Това ли е всичко? Тези три жалки монети за това, че трябваше да понасям гадните ви мазни лица и стенанията на цигулката му? Възползвате се, че съм разоръжен, за да се подигравате с мен? Нищо няма да изгубите, ако почакате. Някой ден ще си го върна. Ще вляза в този отвратителен вагон на метрото и с три откоса ще ви убия с единствената си ръка. По-млад съм от повечето от вас, банда мекотели, но аз съм воювал. Дължите ми уважение.
Хайде, артисте, сменяме линията. Тази я минахме повече от десет пъти от сутринта. Няма какво повече да спечелим. Внимание, пред нас е ескалаторът. Знам, че не го обичаш, но е по-пряко. Не стига, че търпя пронизващото ти цигу-мигу през целия проклет ден, но да не мислиш, че сега ще взема и маратон да правя. Разбери ме правилно: ако не беше мой баща, щях да те зарежа тука. И щях да отида… Не знам къде щях да отида. Но поне нямаше да търпя оплакванията ти, нито риданието на цигулката. С времето гласовете ви са вече в унисон. Какво направи с гордостта си? У нас от теб се страхуваха, ходеше винаги с вдигната глава, принуждаваше другите да свеждат поглед. А тук, погледни се. Виж ни. Двама сакати, които се отдръпват към стената пред презиращите ни чужденци.
За всичко си виновен ти. Ти ме научи. Ти ме заведе в онзи блок в Сараево, точно над фронтовата линия. Още от началото на войната електричеството беше спряно, асансьорите не се движеха вече. Ама че негодувах, докато изкачвах двайсетте етажа пеш. Но ти, ти ме окуражаваше. Говореше ми за онова, което щяхме да видим отгоре, за онова, което щяхме да направим, щом се настаним на последния етаж. Понякога също се шегуваше: „На тринайсет години трябва да имаш по-силни прасците! Аз на твоята възраст … и т.н.”
Когато си бил на моята възраст, не е имало нито война, нито двайсететажни блокове. Те бяха изникнали по-късно. А сега, ти се стъписваш пред един ескалатор… Хайде, побързай. Чужденците недоволстват зад нас. При това на всички езици по света. Пълно е с туристи това мръсно метро, в което никога не прониква дневна светлина. Чакай, ще вземем линия пет, по нея поне една част е надземна. Вече не понасям този живот на къртица на неонова светлина.
Наистина трябва да си смениш репертоара. Вече ми омръзнаха трите изтъркани песни, които пееше баба. Тя бе искала ти да се научиш да свириш на цигулка. Трябвало е да те шляпа по-яко когато си пропускал уроците. И днес нямаше да съм принуден да търпя тези поредици от ноти, които са толкова фалшиви, че ми е трудно да позная мелодията.
Най-после! Дърветата, реката… Това наистина е любимата ми линия на метрото. Преди да дойдем тук, никога не бях виждал толкова много сгради, долепени една до друга. В Сараево сградата, на която се качвахме, беше бивш луксозен хотел в покрайнините на града. Никога не бях стъпвал там преди войната. Докато прекосявахме етажите, гласовете ни кънтяха в тишината на опразнената сграда. Трябваше да се внимава за дупките, пробити от неприятелските снаряди в коридорите и по стаите. Никога не променяхме маршрута си, но ти ме караше да вървя след теб и да стъпвам в твоите стъпки. „Само една грешна стъпка, синко, и следва големият скок.” Това го бях чувал милион пъти. Стигайки на последния етаж, бивах възнаграждаван за положените усилия. От там, горе, виждах цялата долина и града долу по протежение на реката. Но трябваше да се внимава. Да се стои винаги на колене до прозореца, да се сменят редовно етажът и ъгълът за стрелба, за да не ни засече врагът. Трудно можеше да ни достигне със старите си пушкала, но човек никога не знае.
Тогава ти не вадеше старата цигулка от очукания калъф. Заставяше ме да затворя очи, след което ми даваше частите една по една. В началото ми беше трудно да ги разпозная. Но бързо се научих и накрая ти пускаше хронометъра на часовника си, за да видиш за колко време можех да сглобя всички части. По гласа ти чувствах бащината ти гордост, когато успявах за няколко секунди да ти подам снайпера, готов за стрелба.
Първите пъти, когато ме накара да се изкача на върха на сградата, имах право само да те наблюдавам. Заедно чакахме дълго време, докато гласът на шефа по толки-уолки ти даде най-после заповед да стреляш. Изучавах начина ти дълго да наблюдаваш твоите цели, преди да натиснеш спусъка. Клекнал зад перваза на прозореца, виждах с далекогледа някакъв силует да се свлича на ъгъла на улицата, а ти ми подаваше мълчаливо бележника си, да отбележа в него една чертичка.
Благодаря, момиченце от метрото… Децата сигурно нямат никакъв слух за музиката. Тъкмо те искат пари от родителите си, за да ги пуснат в каскета ми. Но те са и подли. Не един път се е налагало да възпра някой мръсен сополанко да задигне шепа монети, след като е пуснал своята. Често ми се иска да запея заедно с теб. Не за да заглуша инструмента ти, тъй като моят глас е по-фалшив и от цигулката ти. А за да направя концерта още по-непоносим. Може би ако наистина е нетърпимо да ни слушат, хората ще ни платят за да млъкнем, да отидем да досаждаме в следващото влакче на метрото, а те да забият отново нос във вестника си. Дали наистина от хубава музика се изкарва повече, отколкото от лоша? В операта може би. Но в метрото?
Един ден, когато се бяхме качили, както обикновено, и толки-уолки току-що бе изплюло своята заповед за стрелба, ти ми подаде мълчаливо пушката. Не за пръв път я държах в ръце. Много пъти, по хълмовете над нашия дом, ти ми бе показвал как да поставям ръцете се, как да плъзна око срещу обхвата на снайпера, как да изпреварвам движението назад в момента на стрелбата. Бях добър ученик. Бързо се научих да отстрелвам птички в полет само с един изстрел. Но в онзи ден ти не ме приканваше да убивам животни.
Дишането ми се ускори и ти ми забрани да поставя пушката до рамото си, докато то не се успокои. После взе бинокъла, докато аз се взирах в уличките на града през мерника. Ти избра моята мишена. Някаква жена, която вървеше с бавни крачки. Възрастна жена вероятно. Щеше ми се някой по-бърз. Но толкова се боях да не ми вземеш пушката, че замълчах. Остави ме сам да избера момента. Пуснах само един куршум. Жената се свлече. Почувствах ръката ти да стиска рамото ми. Бях горд.
От този ден нататък, си поделяхме изстрелите. По един на всеки. Винаги започваше ти. Все по трудно ми ставаше да изчаквам заповедите на толки-уолки, но ако не се съобразяхме с него, щяхме да рискуваме собствения си живота. Нашите не се шегуваха с дисциплината. Трябваше жителите на града да се държат в напрежение, в страх. Смъртта да ги застига независимо къде и независимо кога. На връщане от пазара или на отиване в училище. Без предупреждение. За да ги докараме до отчаяние заради живота им на преследвани плъхове и да ги принудим накрая да заминат и ни предадат града, който така и не успявахме да превземем.
Хората в метрото оредяват все повече. Сигурно е станало късно. Бързат да се приберат вкъщи. Освен онези двамата там, които са облечени по-официално. Той носи бутилка вино под мишница, а тя някакъв подарък с панделка в ръка. Сигурно отиват на рожден ден, но това съвсем не ги прави по-щедри. Не пуснаха нищо в каскета ми.
Тогава, в онзи ден, също беше моят рожден ден. Бяха минали почти три месеца, откакто ти ми беше дал пушката си за първи път. Вече имах и собствен бележник, но вместо чертички, аз отбелязвах кръстчета. Това не ти харесваше. „Ти обиждаш религията” – ми каза ти първия път. „Все ми е тая, не вярвам в Господ” – отвърнах аз и ти ме остави на мира. От много време вече ти беше изоставил бинокъла и ме беше оставил сам да избирам целите си. За рождения си ден исках някоя специална. В началото започнах както обикновено. Застрелях един-двама пешеходци без да бързам, наслуки. Но после, след около два часа, незабелязано плъзнах далекогледа към чуждестранните войници.
Тези глупаци със сини каски бяха дошли да се опитат да възстановят мира между нас и враговете ни. Какъв майтап! Не им беше позволено да стрелят нито по едните, нито по другите. Навремето беше записано в тяхното пълномощие. Гласувано от ООН, моля ви се! Имаха право да използват модерното си оръжие единствено за самозащита. Ето защо ни беше абсолютно забранено да ги вземаме на прицел. Но в онзи ден имах един точно в далекогледа си.
Почти виждах очите му. Пръстите ми реагираха по-бързо от главата ми. Той падна. Мъртъв или само ранен? Не знам. Но една сирена започна да вие в тяхната казарма. Ти скочи на крака. Сграбчи бинокъла. После започна да крещиш: „Какво направи, глупако? Не ти ли бях забранил?” Започна да ме разтърсваш. Изведнъж чух гърмежи и почувствах, че ръката ти, около рамото ми, се отпуска. Парчета цимент захвърчаха около нас. Огромните им куршуми бяха надупчили перваза на прозореца. Ти се свлече, като се държеше за лицето.
Спуснах се към теб, но ужасна болка в ръката ми попречи. Стрелбата продължи няколко секунди, ние допълзяхме до стълбището. Ти крещеше: „Не виждам нищо, не виждам нищо!” Слезе много бавно, подпирайки се на лявото ми рамо. Стисках зъби, защото вече не усещах дясната си ръка. Никога повече няма да я усещам. Избягахме, за да не ни хванат нашите. Искаха да ни накажат, че не сме се подчинили на заповедта, стреляйки по „сините каски”. Три дена по-късно се наложи да ампутират ръката ми.
Ето защо ви подавам в метрото каскета си с лявата ръка. Но не се безпокойте. Ако намеря глупака, който е казал, че слепите имат по-обострен слух, и с една ръка ще успея да му извия врата.
КАМИОНЪТ
Възрастният човек поставя двете си ръце на платформата и се опитва да се качи в празния камион. Но едва успява да отлепи крака от земята. Зад него, жена му го окуражава. Тя е още по- стара и уморена от него. Той опитва отново три, четири пъти… Напразно. Краката му не ги е грижа. Той се спира, за да си поеме дъх, и хвърля поглед към голямата библиотека в развалини, на стотина метра от камиона. По булеварда бързат силуети. Само няколко горделивци вървят още бавно, с изправена глава, като предизвикателство към стрелците, които там горе, по хълмовете, ги наблюдават може би през обхвата на снайпера си.
Възрастният човек си мисли, че в нещастието си евакуираните все пак имат късмет. Днес поне артилеристите спазват примирието. Злокобните гърмежи на оръдията, които от месеци му пречат да спи, да чете, да мисли дори, не отекват вече между жилищните блокове на Сараево. Един чуждестранен войник със синя каска на Обединените нации се доближава до него с касета в ръка и я поставя пред камиона. После внимателно го подхваща под мишница, за да му помогне да се повдигне на платформата. Старецът му благодари на развален английски, няколко думи, които е научил преди време, и на свой ред помага на жена си да се качи в камиона.
Тя не е отронила и дума откакто напуснаха апартамента си. Не каза нищо и когато един ден той бе подметнал, че може би е време да напуснат града и да отидат при сина си в чужбина, оттатък вражеската линия, която ги обгражда. Не каза и дума, но той прочете в очите ѝ. Тогава той предприе стъпките, отиде при властите, при чуждестранните войници, при тези които се занимават с евакуацията.
Сега, седнали в камиона, с вързоп върху коленете, сред конвоя от превозни средства, чиито мотори загряват, той, закостенелият дърдорко от кафенетата в града, не намира какво да каже. Опитва се да напълни очите си с улиците и сградите, с въздуха и миризмите, с дърветата и хората. Но не запомня нищо. Очите му тичат навсякъде из Сараево и виждат само войната, развалините, отломките. Вече не разпознава града си. И вече съжалява, че го напуска.
Когато блиндираните машини, които обграждат конвоя тръгват, възрастната жена изважда кърпичката си и си бърше безшумно носа. Струва му се, че вижда сълзи по лицето ѝ, но замълчава и само поставя ръката си върху нейната.
На последното преграждение преди фронтовата линия милиционерите, които защитават града, им хвърлят презрителни погледи. Старецът си мисли: „Ние заминаваме, ние сме страхливци.” После си спомня какво се шушука из кафенетата в града за тези дрипави бойци, за изнасилванията на вражеските жени или уж такива, за отклонените чували с брашно от чужбина и за шефовете на черния пазар, често приближени на офицерите.
След бариерата, където милицията брои отново и отново евакуираните, конвоят прекосява no man’s land[1] опустошената ничия земя, която разделя защитниците на града и обсаждащите го. Двамата старци не смеят да вдигнат глави. Не могат да разпознаят квартала от предградията, от който са останали само почернели части от стени. Налага се камионите леко да се отклонят, за да заобиколят една голяма синя вана, обърната по средата на главната улица. Двамата чуждестранни войници, седнали с тях на платформата, им сочат с пръст малка църква, на която камбанарията е била отнесена. Безсрамни графити са изрисувани по стените. Войниците се кръстят. Старците се чувстват ненадейно виновни, сякаш те трябва да отговарят за извършеното светотатство от милиционерите от техния град на това бойно поле.
При вида на неприятелските линии, евакуираните се развълнуват в камиона. Майките стискат по-здраво децата си, съпрузите обгръщат с ръце жените си. Конвоят внезапно спира и двете „сини каски” скачат на земята, за да уредят преминаването на конвоя с обсаждащите града. Чуват се гласове, които преговарят на английски, щракане на оръжия, шум от ботуши по чакълестия път. Започва слабо да ръми, но никой не обръща внимание. Чакането продължава повече от час. Някои деца плачат, други искат да ядат. Старецът забелязва, че родителите им говорят много кротко, с необичайно търпение. После се чува как хора от предните камиони скачат на земята. И още един път се започва с четенето на имената в списъка. От време на време някоя жена изпищява, когато отделят настрана някой син.
Няколко вражески милиционери застават пред техния камион, придружени от двама чуждестранни войника. Карат всички да слязат. Двамата възрастни оставят другите да слязат преди тях. Едната „синя каска” поставя отново касетата, за да не паднат.
Военният, който изглежда е шеф, извиква имената. Друг проверява личните документи и претърсва. Мъжете се чувстват унизени като гледат как опипват телата на жените им, но нищо не могат да кажат. Жените хапят устни, опитвайки се да не поглеждат мъжете си.
Когато шефът извиква името на стария човек, претърсвачът повдига глава и се насочва към него ухилен:
– Ти криеш някаква книга, нали?
Старецът го гледа смутен.
– Много добре зная кой си, но ти, ти не ме разпознаваш – продължава милиционерът.
След това пъха личните документи в джоба си, пуска приклада на пушката си на земята и изважда фас от цигара, който запалва отново, сякаш се готви да направи почивка.
– Някога ти работеше в библиотеката на Сараево, нали така?
Старият човек поклаща утвърдително глава. Милиционерът изглежда доволен.
– Един ден, има десетина години оттогава, дойдох там на посещение с нашия учител. Ходех на училище в селото, дето е ей там отзад. Обърни се и ще го видиш. Приятелите ти още не са успели да го разрушат напълно с жалките си стари оръдия… Рядко се идваше до Сараево, знаеш ли? Родителите ми не познаваха никого там. Бяха се родили в планината, далеч оттук. Центърът не беше за нас. Беше за вас, за гражданите.
Погледът му се плъзга по редицата от евакуирани, които го слушат с наведена глава. Гледа изтърбушеното училище.
– Добре си спомням наистина… Бяхме силно развълнувани през онзи ден. Другите ми бяха казали: „Малък си, а и много страхлив за да откраднеш някоя книга. Няма значение коя, която поискаш.” Въобще не ни пукаше за тези мухлясали книги. Интересуваше ни само футболът… Дотогава изобщо не бях крал. И естествено ме хванаха. Точно ти ме изненада. Сега спомни ли си?
Възрастният човек се опитва да си представи с къси панталонки този млад, небръснат мъж, със зачервени очи и дъх, от който лъха на ракия. Промълвява:
– Да, струва ми се…
Жена му, която е приседнала на малката дървена касета, се разтреперва. Милиционерът я гледа и повдига рамене, имитирайки изплашеното ѝ изражение.
– Спомняш ли си също, че ме издаде на учителя, че ме отведоха при твоя директор и че този мръсник ме срита по задника пред всички, наричайки ме неграмотен селяндур? Спомняш ли си пердаха, който изядох?
Той крещи, разтърсвайки стареца за раменете. Жената се изправя. Той я блъска грубо обратно върху касетата.
– Ти обаче беше там, в ъгъла на кабинета, с изражение на бито куче. И с книжката в ръка. Спомни ли си сега, дърт глупако?
Милиционерът опира дулото на пушката си в гърдите на стареца. Единият от чуждестранните войници прави някакъв знак, но другият дори не го вижда.
– Е, и сега, след като я бомбардирахме твоята скъпа библиотека, никого повече няма да хващат, докато свива книги. Всичките ти мухлясали книги са запалени, изгорени, унищожени. Какво облекчение!
Той избухва в смях, докато размахва документите под носа на стареца.
– Е, питам те сега: кому е нужен библиотекар без библиотека? Хайде, вземай старата и се качвайте обратно в камиона. Прав си да бягаш. Няма вече място за тебе в града.
Слага отново пушка на рамо и гледа към долината.
– Всъщност, тук почни не е останал град, знаеш ли.
Моторите вече бръмчат. Двамата чуждестранни войници хващат под мишниците стареца и му помагат да се качи на платформата. Дъждът е спрял. Слънцето се показва отново иззад обгорелите стени. Пътят е свободен.
Превод от френски и подбор на текстовете:
© Иванка Попова-Велева
[1] no man’s land – на англ. в текста, ничия земя
