ПОЕЗИЯ

ВЯТЪРЪТ

На Пенчо Славейков и всички странници
– и преди, и сега.

Търся вятъра.
Гордия, силния вятър.
Развилнял се.
Разпилял
безвъзвратно
с листата
на есента
и илюзиите
на младостта ни.
Къде си?
Ела!

Обгърни ме,
вземи ме
в гнева си!
Свистиш…
Как свистиш!
Да забравя света
на скръбта.
Да забравя за
дребните, алчни човечета,
които робуват…
Да не виждам и тези,
които загиват.
Обречените.

Сънувам –
летя.
И летя заедно с теб.
Без да спираме.
Безгранично далеч
и от мъката,
и от подлостта.
Братко мой, ти поне
имай милост!
Грабни ме!
Вдигни ме нагоре, нагоре –
в твоя яростен порив!
Не ме оставяй сам!
Ела!

Из „В съня над пропастта“, Сиела, София, 2011

ЗА ВСИЧКИ НАС

(моето кредо)

…Смъртта, вярвам, дори на един единствен невинен,
струва толкова, колкото и целият океан от нищо
неподозиращи жертви, океана от страдания и мъка, който тогава заля
родината ми и света.

И в нов вид продължава и сега.

Не, нищо не написах досега!

Срамувам се,
че толкоз много ми е дадено,
а нищо не направих
досега!
За тях –
убитите коварно с нож в гърба.
Насечените с брадва.
За обесените.
Удушените.
За мъртвите тела,
които дишат в нас.
Разстреляните –
тайно заровените,
полуживи –
за да изгният непогребани.
За осакатените.
Това сме всички!
За изтезаваните.
За изгнаните.
За онеправданите.
Преследваните,
десетилетия не –
цяла вечност!
Близките им и роднините –
и те.

За онова чудовищно
проклятие
в съдбите ни.
За подлостта.
За стъпканото
във калта
разпятие.
За ужаса в арестите.
За робството.
За гаврата –
с душите ни!
За Престъплението,
за което
тъй много малко
вече се говори –
тъй страшно много
се мълчи!

За онова Отровно Цвете,
което
днес ни обгръща
с пипалата си отново,
един към друг омразата
ни връща
и я множи.
Души ни!
В нови цветове цъфти.

И не написах нищо
за изгорените.
За всички изгорени.
И за смазаните.
Унижените.
Отчаяните.
Както преди,
така и днес.
В родината ми.
По света.
Навсякъде.

И много,
много ми е мъчно…
Всичко в мен гори.

3 януари 2008 г.

Из “Яростно в скръбта“, изд. Сиела, София, 2014

І ЦИКЪЛ – БЕЗДЪННАТА ПРОПАСТ НА РОБСТВОТО: 1944-1989

ПРОКЪЛНАТИЯТ ПОЕТ

(Краят на 1943)

На хилядите, на десетките хиляди, които така и не разбраха, че само след година от север ще пристигне една съвсем друга зима. Най-ледената, най-дългата.
И заплатиха с живота си.

Обрулен лист,
самотен,
закъснял
в настъпващата зима,
милият,
от вятъра безмилостно
понесен –
тук
се гърчи страховито
по земята
и
вещае смърт.

Дали
и аз така –
вестител странен
и ненужен –
един ден няма да се гърча
сам –
от всички ви
отритнат и забравен?

Сам в утрото,
обагрено от кървави лъчи.
Преди
оная страшна зима да настъпи.
Зимата без свършване.

ВРАТИТЕ

На всички, които не можаха да понесат изтезанията и мъките.
И на всички нас.

…По-непоносими от живота и смъртта са вратите.
Анонимен

…Тогава той със сетни сили се дотътри до стената на килията и опря ръце до студения камък. Странно, никога не бе обичал камъка толкова много! Тези чудесни грапавини! Разранените длани се докосваха до тях, отново и отново, пиеха от блажената им студенина.
– Господи, Господи! – шепнеха беззвучно устните. – Виждаш, че силите ми се изчерпват, болките стават все по-чудовищни… Ще полудея! Дай ми знак, моля те, с цялата си душа те моля, Господи! Що да сторя?

Бог мълчеше.

Кой,
кой ще ни върне
обратно
от там –
от големите
черни
врати –
на душите ни?
Вратите,
които
безшумно и плътно
се затварят
зад нас
безвъзвратно?
Зад които
ни чака
единствено нищото?

Боже,
смили се
над нас
непокаяли се!

ЧЕРНИТЕ АНГЕЛИ

… Завръщат се всички (от лагерите, затворите) –
освен най-нужните!
Най-прекрасните,
най-преданите жени…

Владимир Висоцки

Пръстите
на студената смърт
се докосват в нощта
до сърцето ти.

И напразно
се молиш
поне за един ден
отсрочка
от черната сватба.

Те идват.
Не чуваш ли?
Идват с крилете си.

Идват да вземат
от мен и живота ми
всичко.

Пристъпват,
всевластно и нежно
да те вземат
под черното було –
завинаги!

Нежно и властно
пристъпват…

ОКЪРВАВЕНА ЛУНА

(Луната на 23 септември 1944 г.
в местността Абашево, Плевенско)*

Вместо реквием за всички избити –
безжалостно, зверски… и от нас забравени!

Повлякоха ги яростно,
дълбоко през нощта –
по тъмното
и по-далеч от селото,
заблъскани
като добичета за кòлене,
отгоре край зида.

Свещеника – пребит.
Учителката в бялата си блузка,
вече съвсем кървава –
със слепнала коса, разкъсан сутиен,
съпругът ù, учител вдъхновен –
полупребит, окървавèн,
общинските съветници, залитащи,
със секретаря, всичките –
без да пропуснат да заблъскат
даже и…
общинския техник.

„Другарите”,
потайният „партиен съд” в града,
осъдил беше ги в нощта
за миг
на смърт!
Виновни бяха само във едно,
че призоваваха открито
към неподчинение
на новите, съветски господари.

Луната, милата, изплашена в небето
гледаше
как ги завързаха
с бодлива тел, набързо,
на огромни кръстове –
забити нейде там в полето –
като скотόве!
Измъкнаха от джобовете, пръстите
и вещите, и пръстените.
После… сякоха стремително –
със брадви и ножове
“враговете”.
Сякоха на смени –
тъй дълго, дълго – до умора…
Виковете
най-сетне утихнаха…
Запалиха огньове…
Късовете от телата,
обгорените,
заровиха съвсем на друго място,
под земята –
далеч от всички хора –
във неизвестна обща яма…
А луната,
сам-самичка,
плачеше, горкичката,
отгоре.

Там имаше тъй много кръв!
Днес просто нищо няма.
И само
бурени растат.

Сред тях,
кой знае как израснало,
потайно,
едно смутено бяло цвете
търси прошка…
Сам самó.

А минувачите случайни,
нищо не узнали,
отминават.
И едва ли
някой нещичко си спомня.
Всичко се забравя!

Раждаме се и умираме
в една прокълната земя.
Защо?

* Стихотворението се базира на автентичен случай, подробно описан във в. „Про и анти“, бр. 40 от 5-10 октомври 2007 г. под заглавие „Селото потъна в страх…“ от Божидар Иванов, гр. Искър.

ІІ ЦИКЪЛ – ЗАВИНАГИ В ИЗГНАНИЕ

ПРОЩАВАНЕ С ИЗГНАНИКА

Не моята обич, а нещо огромно и властно

„Върни се, върни се!
Ела си! Върни се!“ –
дърветата шепнат в студеното утро.
„Ела, прегърни ме, любими –
стопли ме!
Целувай ме дълго
и силно, и страстно!
Вземи ме!
Шепни ми!
Докосвай ме властно –
преобрази ме!
Дай ми сила и обич!
Дай ми твоята вяра!
Върни се при тази,
която обичаш!
В дома си върни се,
при мен и дома си.
И тук остани! Остани!“

В тишината на зимното
ледено утро,
в снега,
чувам стъпки,
които раздират
сърцето ми.
И отново разбирам –
като в мълния ярка
разбирам –
че е свършено.
Ти от мен си отиваш!
Сега.
От дома си, от мен и от всичко…
Завинаги.

Теб зове те дълга
непрощаващ.

И съдбовно
по пътя забързан,
ти не виждаш
как свети за теб
обичта ми.

Ще те следва навсякъде тя.
И в бедата,
и мъката –
и в радостта!
И по пътя, безумно рискован,
и в далечната, чужда земя.
В океана, безбрежен и властен,
на самотата
тя ще свети над теб
като фар.
Ще те пази от гибел.

В нощта,
пребледняла от болка,
сега
ти не виждаш скръбта ми.
По лицето ми няма сълзи.
Няма кръв.
Ти не знаеш,
че без теб ще умра.
Да вървиш към света
във дълга
си обречен.
В тишината на утрото.

Из „яростно в скръбта“

КРАЙ ПЪТЯ

На изгнаниците, в собствената им страна.

„Господи, към мен простри ръка…“
Пенчо Славейков

В съня ми черен, неспокоен,
внезапно
смачкаха едно дете!
Като безпомощно цветче
край пътя.
Втурнах се да го спася,
но… се събудих!

Няма път –
и не е имало.
И няма смачкано дете.
Тук има
единствено
бездомен син…

В една загиваща страна.

В ТИШИНАТА

На всички, изгубили себе си – безвъзвратно!

Изтръпнал,
в бездната на тишината
те усещам.
Идваш,
но и си отиваш…
Вопъл –
страстен и отчаян
вопъл!

Без да мога
да те докосна.

Мъртви сме.
Безкрайно мъртви.

На стената
Светът е забравил за всеки един от нас.
В чакалнята на поликлиниката,
странно пребледнял,
един човек стои, изгърбен цял,
на сивата стена –
като наказан.
Пред Всевишния.
Неудържимо и изплашено
треперят в срам
ръцете и краката.
Гледат го със упрек

седналите хора – статуи.
Излишен е!

И ето че денят
безмълвно се отдава
на нощта…
Човекът е останал сам.
И още чака ред.
Отвън, по радиото свири песента:
„Чудесно е,
че можем тъй да се обичаме!“

Сега
той се е проснал там –
на голия цимент.
И вече не трепери.
В сградата
се спуска мъртва тишина.

Из „Лумнали огньове“, София: Сиела, 2013 г.

Иван Бързаков