ИДВАМ ОТ ДЕТСТВОТО – цикъл стихотворения на Адриан Василев

ЗАЛЕЗ НАД ДУНАВА

Край Реката разседлава
уморен табун денят,
и от залеза с жарава
Аспарухов кон поят.
Вечерта като родилка
сладка немощ облада,
щедро с мляко одарила
бавно бързащи стада.
Там фенер светулка пали –
знак за зреещи жита,
чула ранните сигнали
на отлитащи ята.
От плещите си товара
на далечни брегове
уморено ще стоваря
с всички блудни синове.
Двете сенки ще помоля
за подслон и за вода.
Вместо тях, една камбана
от далеч ще каже: „Да!“

КЪЩА КРАЙ ШОСЕТО

Надалеч от панела бетонен
в многолико-безликия град
упорито подпира тя склона
бавно слизащ към мойта Река.
Но, неспряла на времето хода,
малко килнала сива стряха,
разгадала на времето кода,
сякаш тръгва след него и тя.
В самотата си нощем сънува
на молитвите шепота тих,
през деня пак сватбари дочува,
детски плач нов живот възвестил.
Може би в старостта ѝ се иска
да разкърши наесен снага,
щом дочуе как гроздът се пръска
в нега, сладост и ранна слана.

Къща край шосето, детството ми взела,
где са двете сенки? В крехкия темел?
Живи ли са тези, дето в теб съм любил?
Къща край шосето с майчино лице…

НАСЛЕДСТВО

На Дамян Стелиянов
и на младежите от родния ми град

Ветре луди, луд Долняко,
дето все не спираш,
моят Дунав – старостта ми
остави на мира!
Към морето, ветре щури,
обърни на изток,
гдето в черната му бездна
младостта си скрил съм.
Поочукана, покрита
с тиня и забрава…
Зная, не е Афродита,
ала заслужава,
все пак с нещичко блещука,
щура, вироглава
и с позор неопетнена
да я дам на внука.
Там, где свърших, той да почне
и да не смалява
своя ръст от страх, че
чудо в него обитава.

ДЯДО ДРАГАН *

Не с моята воля, не с моя заслуга
дойдох на земята край стария Дунав –
Реката с очите във нищото взрени
далеч преди мене, далеко след мене.
Не знаех, че стъпвам в следи на комити,
оставени нявга от Левски и Хитов.
Не знаех, че с босия внук се надвиквам
на дядо, прекарвал хайдути с каика.
Не знаех, че вечер провождам момиче
по калдъръм търпеливо наичен,
по древна стена, по съдбата нелека
на римски войник преди двадесет века.
Но помня войника на новото време:
с „Ура!“ и „На нож!“ моя град как превземал,
разказваше с пълна все чаша ракия
как двата куршума в гърдите си скрил е.
След туй не веднъж съм го срещал самотен
на кръстопът съдбоносен в живота –
той чакаше с чашка ракия в ръката
и ме завръщаше пак при лъката…
до днес. Побелял, помъдрял и прескитал
дали съм достоен да легна, се питам
до тоз по-достоен, но тих победител
почиващ си…с двата куршума в гърдите.

* В юношеството си получих неосъзнатия тогава късмет
да имам за съсед дядо Драган – ветеран от Четвърта Преславска дивизия.
Той живя до 80 години с два куршума в тялото си: един от Чаталджа
и втори – от Тутракан.

Адриан Василев

Из „Идвам от детството“, изд. Авангард принт“, Русе, 2020 г.