ИДВАМ ОТ ДЕТСТВОТО – Адриан Василев

ИДВАМ ОТ ДЕТСТВОТО – цикъл стихотворения на Адриан Василев

ЗАЛЕЗ НАД ДУНАВА

Край Реката разседлава
уморен табун денят,
и от залеза с жарава
Аспарухов кон поят.
Вечерта като родилка
сладка немощ облада,
щедро с мляко одарила
бавно бързащи стада.
Там фенер светулка пали –
знак за зреещи жита,
чула ранните сигнали
на отлитащи ята.
От плещите си товара
на далечни брегове
уморено ще стоваря
с всички блудни синове.
Двете сенки ще помоля
за подслон и за вода.
Вместо тях, една камбана
от далеч ще каже: „Да!“

КЪЩА КРАЙ ШОСЕТО

Надалеч от панела бетонен
в многолико-безликия град
упорито подпира тя склона
бавно слизащ към мойта Река.
Но, неспряла на времето хода,
малко килнала сива стряха,
разгадала на времето кода,
сякаш тръгва след него и тя.
В самотата си нощем сънува
на молитвите шепота тих,
през деня пак сватбари дочува,
детски плач нов живот възвестил.
Може би в старостта ѝ се иска
да разкърши наесен снага,
щом дочуе как гроздът се пръска
в нега, сладост и ранна слана.

Къща край шосето, детството ми взела,
где са двете сенки? В крехкия темел?
Живи ли са тези, дето в теб съм любил?
Къща край шосето с майчино лице…

НАСЛЕДСТВО

На Дамян Стелиянов
и на младежите от родния ми град

Ветре луди, луд Долняко,
дето все не спираш,
моят Дунав – старостта ми
остави на мира!
Към морето, ветре щури,
обърни на изток,
гдето в черната му бездна
младостта си скрил съм.
Поочукана, покрита
с тиня и забрава…
Зная, не е Афродита,
ала заслужава,
все пак с нещичко блещука,
щура, вироглава
и с позор неопетнена
да я дам на внука.
Там, где свърших, той да почне
и да не смалява
своя ръст от страх, че
чудо в него обитава.

ДЯДО ДРАГАН *

Не с моята воля, не с моя заслуга
дойдох на земята край стария Дунав –
Реката с очите във нищото взрени
далеч преди мене, далеко след мене.
Не знаех, че стъпвам в следи на комити,
оставени нявга от Левски и Хитов.
Не знаех, че с босия внук се надвиквам
на дядо, прекарвал хайдути с каика.
Не знаех, че вечер провождам момиче
по калдъръм търпеливо наичен,
по древна стена, по съдбата нелека
на римски войник преди двадесет века.
Но помня войника на новото време:
с „Ура!“ и „На нож!“ моя град как превземал,
разказваше с пълна все чаша ракия
как двата куршума в гърдите си скрил е.
След туй не веднъж съм го срещал самотен
на кръстопът съдбоносен в живота –
той чакаше с чашка ракия в ръката
и ме завръщаше пак при лъката…
до днес. Побелял, помъдрял и прескитал
дали съм достоен да легна, се питам
до тоз по-достоен, но тих победител
почиващ си…с двата куршума в гърдите.

* В юношеството си получих неосъзнатия тогава късмет
да имам за съсед дядо Драган – ветеран от Четвърта Преславска дивизия.
Той живя до 80 години с два куршума в тялото си: един от Чаталджа
и втори – от Тутракан.

Адриан Василев

Из „Идвам от детството“, изд. Авангард принт“, Русе, 2020 г.

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

3 thoughts on “ИДВАМ ОТ ДЕТСТВОТО – Адриан Василев

  1. Прекрасни стихове, приятелю! С много душа, истина, тъга и красота. Сполай и все така да продължаваш да ни радваш. Наздраве с чаша ракия на Дунавския бряг. А моето римувано поздравление за големия ти талант сега е това:
    РАНИТЕ НА КАПИТАНА

    На Адриан Василев – с дълбок приятелски поклон

    Ти, като всички, идваш от пъстрото детство.
    Жив капитан, от легендата, да разказваш.
    Блюдо от китка лъчи даряваш в наследство.
    Къща край шосето със майчин лик показваш.

    А във старостта ти лудият Долняк вилней.
    Черното море на буйната ти младост е.
    Внука малък само гледаш ти да оцелей.
    Нов капитан в океана житейски да е.

    Бавно след туй – препатил, прескитал, помъдрял,
    седнал край Дунава, с чаша ракия в ръка,
    с девет куршума в гърдите, но не от метал,
    гледаш – тиня изхвърля твойта скъпа Река.

    7.11.2022 г. 13.13 ч.
    Русе Тодор БИЛЧЕВ

  2. Благодаря, приятелю! Благодаря за отзива, за проникновеното разбиране на писанията ми и за… деветте куршума в гърдите. Ех, де да можеше да те чуе дядо Драган! Той така си и отиде – неоценен, преминал през огън, вода и медни тръби, всичките документи за трудов стаж се помъкнаха с окупационните румънски власти, и той, милият, преживяваше със социална пенсия.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *