ПРЕВОДАЧЪТ ПРЕДСТАВЯ:
ДЖОВАНИНО ГУАРЕСКИ – ТВОРЧЕСТВО
ИЗ „МАЛЪК СВЯТ“
АНГЕЛЪТ ОТ 1200-ТА ГОДИНА – разказ от Джованино Гуарески
Почина старият Басини и в завещанието му намериха написано: „Оставям всичко на протойерея, за да позлати ангела върху камбанарията на църквата. Да заблести, така че отгоре да мога да видя къде е моето село.“
Ангелът беше на върха на кулата и отдолу не изглеждаше нищо особено, защото кулата беше висока. Но когато направиха скеле и се качиха, се видя, че е с почти човешки ръст и ще трябва доста злато, за да се позлати.
Пристигна един специалист от града и се покатери по скелето, за да проучи работата, но не остана дълго горе. Слезе след няколко минути много впечатлен:
– Един Архангел Гавриил от кована мед – обясни той на дон Камило. – Необикновена красота. Автентична творба от 1200-ната!
Дон Камило трябваше да наведе глава, за да погледне човечето:
– Как може да е от 1200-ната, щом църквата и камбанарията са на не повече от триста години? – възрази той.
– Върша тоя занаят от четиридесет години и съм позлатил хиляди статуи! Ако тази не е от 1200-ната, ще Ви я позлатя безплатно!
Дон Камило беше човек, който се чувстваше най-добре стъпил здраво на земята, но работата дотолкова възбуди любопитството му, че се покатери заедно с човечето по скелето до върха на камбанарията и погледна ангела в лицето.
Остана с отворена уста, защото ангелът действително беше изключително красив.
Дон Камило слезе много разстроен: как е могъл такъв красив ангел да свърши на върха на кулата на бедна селска църква?
Той слезе и дълго рови в архивите на църквата, за да намери някакво обяснение на загадката, но така и не намери нищо.
На следващата сутрин специалистът се върна от града с още двама господа, които също се качиха на кулата. И когато слязоха, повториха пред дон Камило това, което беше вече казано: един истински шедьовър от 1200-ната. Без никакво съмнение.
Бяха двама професори от художествените среди, две големи имена, и дон Камило им благодари трогнат.
– Много е красив! – прехласваха се те. – Един ангел от 1200-ната върху камбанарията на тази бедна църква. Това е голяма чест за цялото село!
След обяд дойде и един фотограф, който се качи горе и засне ангела от всички страни. А на сутринта в градския вестник се появи дълга статия, придружена от три снимки, в която ставаше дума за ангела. Като накрая се заключаваше, че би било истинско престъпление да се остави този скъпоценен шедьовър там горе, за да се руши от стихиите. И че художественото наследство принадлежи на културата и цивилизацията, и трябва да се вземат мерки, и все в тоя дух. Нещо, което накара ушите на дон Камило да пламнат.
– Ако онези проклетници от града мислят да ни отмъкнат ангела, много са сбъркали – сподели той със строителите, който подсилваха скелето около кулата.
– Сбъркали са, и още как – отвърнаха му строителите. – Нашето си не се пипа!
Дойдоха още хора, все важни клечки, даже и от епископството. Всички се качиха да видят статуята, а като слязоха казаха на дон Камило, че е ужасно престъпление да се остави такава красота изложена на дъжда и студа.
– Добре, ще му купя дъждобран! – изкрещя накрая дон Камило.
И тъй като му възразиха, че така не се разсъждава за подобни сериозни дела, той заразсъждава:
– Във всички градове по света има статуи, истински произведения на изкуството, които от векове стоят по улиците и площадите! Под дъжда и снега! И никому и на ум не му идва да ги прибере на закрито. Защо ние трябва да прибираме на закрито нашия ангел? Защо не идете в Милано и не кажете на миланците да свалят Мадоната от Дуомо[1] и да я приберат на сухо, за да не се съсипва? Дали пък миланците няма да ви подберат с ритници, а?
– Мадоната от Милано е съвсем друго нещо – отговори един от важните господа.
На което дон Камило отвърна:
– Обаче ритниците са си съвсем същите, както в Милано, така и тук!
И понеже хората, които се тълпяха около дон Камило в двора на църквата, взеха много присърце думите му, ония се отказаха да настояват и си тръгнаха.
Не след дълго градският вестник поднови атаката.
Било престъпление да се остави ангел от 1200-ната, един ангел толкова красив, на произвола на съдбата, на върха на камбанарията в едно забутано селце на Баса. И не защото някой искал да отнеме ангела на селото, а защото самото селце, благодарение на ангела, би могло да се превърне в туристическа забележителност, стига статуята да бъде поставена на някое достъпно място. Кой почитател на изкуството би отишъл в някакво си затънтено селце на Баса, за да гледа от площада статуя, запокитена на върха на една камбанария? Виж, съвсем друго ще бъде, ако ангелът е в църквата. Ангелът се внася в църквата, прави се отливка, а след това едно точно копие, подобаващо позлатено, се поставя на върха на камбанарията.
Хората прочетоха статията и започнаха да мърморят, че наистина, докато ангелът си стои на върха на камбанарията, никой не може да види красотата му.
Виж, в църквата всички щяха да могат да го видят, камбанарията нямаше да загуби нищо, защото щеше да си има своя позлатен ангел, съвсем същият като предишния.
Важните клечки от църковното настоятелство обсъдиха въпроса с дон Камило и в края на краищата той реши, че не е редно да настоява. Когато свалиха ангела от камбанарията, цялото село се събра на площада и в продължение на няколко дни ангелът остана в двора на църквата, защото всички искаха да го видят и да го пипнат. Дойдоха хора и от съседните села, защото се разнесе мълвата, че това е чудотворен ангел.
Когато се стигна до направата на калъпа за изливане на копието, дон Камило бе непреклонен:
– Ангелът не мърда оттук. Донесете си инсрументите и направете отпечатъка тук.
Старият Басини, след като уредил всичките си сметки и дела, беше оставил повече от достатъчно пари, за да позлати не един, а десет ангела, така че имаше пари и за бронзовото копие, което щеше да бъде поставено на камбанарията.
Когато копието пристигна, вече искрящо с чисто злато, хората дойдоха да го видят и заключиха, че е шедьовър.
Свериха го сантиметър по сантиметър с първообраза и всичко беше съвсем точно по начин, който удивляваше.
– Ако и другата статуя беше позлатена, никой не би могъл да ги отличи една от друга – казаха хората. Тогава дон Камило го замъчиха угризения.
– Ще позлатя и истинската статуя – реши той. – Пари има.
Тук отново се намесиха всезнайковците от града и изтъкнаха стотици доводи защо оригиналната статуя не трябва да се позлатява, но за дон Камило всичко беше ясно:
– Тук изкуството няма нищо общо! Тук става дума за стария Басини, който остави парите си на мен, за да позлатя ангела от камбанарията. А ангелът от камбанарията е този. Ако не го направя, значи не изпълнявам последното желание на мъртвия.
Междувременно новият ангел беше вдигнат и поставен на камбанарията, а специалистите се заеха да позлатят и стария и бързо го завършиха.
Старият ангел беше поставен в църквата, в една ниша близо до входа, и в този си вид, целият от чисто злато, караше всеки да зяпне от изумление.
Нощта след тържественото освещаване дон Камило не успя да заспи. Към десет стана и слезе в църквата да види своя златен ангел.
– Тринадесети век – заговори се той с ангела, – а тази бедна църква се е появила преди няма и триста години. Значи ти си съществувал четиристотин години преди построяването ѝ. Как си се озовал на върха на тази камбанария? Кой те е донесъл?
Дон Камило погледна големите криле на Архангел Гавриил, после изтри потта от лицето си. Хайде де! Как е възможно един ангел от мед да прелети над стрелата на една камбанария?
Ангелът беше вътре в нишата, предпазен с голямо кристално стъкло в рамка, което можеше да се отваря. Дон Камило припряно разрови в джоба си за ключа и отвори стъклото.
Как може един ангел, свикнал да живее там горе, да остане заключен в тази кутия? Беше сигурен, че на ангела му липсва въздух.
Спомни си за завещанието на стария Бассини: „Оставям всичко на протойерея, за да позлати ангела върху камбанарията на църквата. Да заблести, така че отгоре да мога да видя къде е моето село.“
„Оттам, отгоре старият Басини не ще да види да блести неговият ангел“ – помисли си дон Камило. – „Ще вижда да блести един фалшив ангел. А бе пожелал да вижда сиянието на този тук…“
Той се вцепени от ужас: защо да мами стария Басини?
Дон Камило отиде та коленичи пред Христос на главния олтар:
– Иисусе, защо измамих стария Басини? Защо послушах ония дръвници от града? Христос не му отговори и той се върна обратно при ангела:
– От триста години ти наглеждаш тези ниви и този народ. От триста години ти безмълвно бдиш над тая земя и над тия хора. Или дори от седемстотин, защото тази църква е построена върху развалините на една много стара църква. Спасявал си ни от войни, от глад, от чума. Колко ли мълнии си отклонил надалече? Колко ли бури си прогонил? От триста години или дори от седемстотин си изпращал с последно сбогом на небето душите на мъртвите. Твоите криле са трептели с ударите на камбаните: тъжни камбани, щастливи камбани. Векове на радости и скърби са затворени в твоя метал. А сега ти си затворен тук без въздух в тази позлатена клетка и няма да видиш повече слънцето, и няма да видиш повече синьото небе. На твоето място е един фалшив ангел, който идва от Сесто Сан Джовани[2], и в чийто метал са затворени само псувните на леярите, отровени от политика.
– И този фалшив ангел е заел твоето място. Някой озарен от вярата творец е изковал твоя метал с удари на чука, оформил те е милиметър по милиметър; чудовищни и безбожни машини са създали другия, макар да е точно като теб. Но докато във всеки милиметър от твоя метал има от вярата на неизвестния майстор от 1200-ната, в метала на другия е само студеното безбожие на машината. Как би могъл един такъв студен и безразличен фалшив ангел да ни защити?! Какво ще го интересуват нашите ниви и нашите хора?!
Беше вече единадесет през нощта. Една нощ, изпълнена с тишина и мъгла. Дон Камило излезе от църквата и пое в тъмното.
Пепоне слезе веднага и изгледа лошо дон Камило.
– Трябваш ми – каза дон Камило. – Сложи си наметалото и ела с мен.
Като пристигнаха в църквата, дон Камило посочи блестящия от чисто злато ангел и каза:
– Защитавал е теб, твоя баща, твоята майка, бащата и майката на твоя баща и тези на твоята майка. Трябва да защити и твоя син. Трябва да се върне на мястото си.
Пепоне изгледа дон Камило:
– Да не сте полудял?
– Да – отвърна свещеникът. – Но колкото и да съм полудял, няма да се справя сам в лудостта, която съм намислил. Необходима ми е помощта на луд като теб.
Скелето още стоеше около кулата, дон Камило си напъха расото в панталоните и се заизкачва нагоре. После дойде Пепоне с подемника.
Бяха само двама, но бяха луди и силни за шестима. Закачиха фалшивия ангел с ремъците, свалиха болтовете, с които беше закрепен на пиедестала, и спуснаха статуята на земята. После на ръце я внесоха в църквата. Махнаха истинския ангел и поставиха фалшивия на неговото място.
След това с подемника вдигнаха горе истинския ангел.
За закрепването на другия ангел към стрелата бяха необходими петима мъже. Те го направиха само двамата. Смъкнаха се от скелето и хукнаха към стаята на дон Камило. Бяха вир вода от пот и мъгла, ръцете им бяха изпожулени. Дадоха си сметка, че е пет часа сутринта. За да намерят сили да помислят, те запалиха голям огън в камината и изпиха две-три бутилки вино. Тогава се замислиха какво са направили и ги обхвана голям страх.
Разсъмваше. Отидоха да погледнат през прозореца и ангелът беше там, на върха на кулата.
– Невъзможно е – заекна Пепоне.
Тогава го обзе ярост и се обърна към дон Камило:
– Защо ме накарахте да направя това?! – изкрещя. – Какво общо имам аз с това проклето нещо?!
– Това не е проклето нещо – отвърна дон Камило. – Има вече твърде много фалшиви ангели по света, които работят за силите на злото. Имаме нужда от истински ангели, които да ни защитават.
Пепоне се намръщи с отвращение:
– Обичайните глупости на църковната пропаганда – каза той. И си тръгна, без да се сбогува.
После, когато беше вече пред вратата на къщата си, нещо го накара да се обърне и да погледне нагоре към върха на камбанарията, където, огрян от първите лъчи на слънцето, блестеше ангелът.
– Здравей, другарю – бодро промърмори Пепоне, сваляйки шапката си.
А през това време дон Камило, коленичил пред главния олтар, казваше на Разпнатия Христос:
– Иисусе, не знам как успяхме да го направим!
А Христос не отговори, но се усмихна, защото Той знаеше.
[1] Мадоната от Дуомо е позлатена статуя от кована мед върху най-високата стрела на миланската катедрала, или Дуомо (на италиански: Duomo di Milano, на ломб. Domm de Milan). Понятието „дуомо“ е известно от XII век (според други източници – от X век). Произходът на думата е от лат. domus – „дом“, под което се подразбира domus Dei – „Божи дом“. Посветена е на Рождество Богородично и е седалище на архиепископа на Милано. Строителството ѝ отнема почти шест века, като тя е втората по големина катедрала в Италия след базиликата Свети Петър в Рим, както и третата в света с най-висока точка на 108,50 м. До неотдавна е била и най-високата сграда в Милано.
[2] Сѐсто Сан Джова̀ни (на италиански: Sesto San Giovanni, на местен диалект Sèst, Сест) е град и община в западната част на Северна Италия, провинция Милано, област Ломбардия. Градът получава първата част от името си (италиански sesto – шести) поради факта, че разстоянието до Медиоланум (съвр. Милано) е 6 римски мили. Втората част от името (Сан Джовани) произлиза от името на базиликата Свети Йоан (на италиански: San Giovanni) в съседния град Монца. (бел. ред.)
Джованино Гуарески, из „Малък свят“, изд. „Студио Беров“, , Бяла Слатина, 2022 г.
Превод от италиански: Контадин Кременски
