ИВАН СЕЛАНОВСКИ – ИЗ МРАКА НА ТОТАЛИТАРНАТА НОЩ – рецензия от Габриела Цанева
В разгара на лятото на 2018 г. излезе от печат новата книга на Иван Селановски „Спомени из мрака на тоталитарната нощ” /изд. „Мултипринт”, София, 2018/, под редакцията на Асен Асенов. Художник на корицата е Димо Троянов, който в дизайна й е вложил авторската си картина „Двубой”. Това знаково заглавие на живописната творба като че ли избликва от сърцевината на живота, оня – далечния, мрачния, тревожния, зловещия, който искаме повече да не се случва…
Лично за мен, това бе една дълго чакана книга. Още когато прочетох „Мирен преход” усетих, че поетът Селановски има какво да разкаже на почитателите си и в немерена реч.
След разказа „Среща” /включен както в настоящото издание, така и в „Мирен преход”, на страниците на в-к „Литературно земеделско знаме” се появи и разказът „Невидимата ръка” – две ярки картини, две разтърсващи истории, талантливо извадени из мрака на тоталитарната нощ. Два спомена, в които авторът присъства като наблюдател и разказвач, но и като някой, който би могъл да бъде главното действащо лице.
Новата книга на Иван Селановски е синтез на неговото творчество и на неговия житейски път… Не казвам „сборник”, макар при един по-малко задълбочен прочит да изглежда така. Включени са творби от различни жанрове, написани и публикувани в периодичния печат в годините след „Мирен преход”. Композиционното изграждане е традиционно – осем части, обединяващи спомени, публицистика, литературна критика, поезия, както и рецензии и репортажи за книги и изяви на автора, писма и документи.
Читателите на „Литературно земеделско знаме” познават и сигурна съм, обичат стиховете на Иван Селановски. Богата и наситена е гамата на чувствата и внушенията, които струят от изящните поетични конструкции, богата е и тематиката – от героично-епичната „Запей ми, брате”:
„Горях сред пламъците на борбата,
тиранин ме с вериги окова,
за туй, че волно любих свободата
и бранех в битки с огнени слова!”
през елегийно-изповедната „Звезда”:
„Бях хлапак кога докоснах
струните на твоя стих.
А от тях ехтеше
песен чародейна, от която
елексир божествен пих!“
до лиричната „Усмивка на дете”:
„Усмивка чародейна на дете…
Усмивка – слънчеви лъчи.
В коя невинност плаха се чете
и нежна музика звучи…
Усмивка на дете –
душевна чистота.
Невинност се чете –
чаровна красота.“
…Но остава винаги близка до земеделската идеология и светоусещане.
Познаваме добре и публициста, и литературния критик, и приятеля Иван Селановски, не можем да сбъркаме неговите слова…
И може би точно затова, най-голямо внимание заслужава мемоарното произведение „Спомени из мрака на тоталитарната нощ”, дало заглавието си на книгата. Като белетристика, като документ за епохата, като една човешка изповед и предупреждение към бъдните поколения. Всяко изречение, всяка страница, всяка разказана история е двубой – на доброто и злото; на човещината и безчовечната идеология, която все пак не успява да обезличи и пречупи човеците, които трябва да прегази… тя обезличава и унищожава само онези, които й служат…
В качеството си на разказвач, Селановски остава верен на своя поетически усет, на своята светла муза, дори когато лирическият аз на поета излиза от стиха, за да облече грубата дреха на живота.
Читателят тръгва из мрака на тоталитарната нощ, воден от автора – едва 13-годишен хлапак, в навечерието на 9 септември 1944 г., за да извърви нелекия път на цяло поколение будни, свободолюбиви, непокорни и честни млади хора…
Понякога стилът е експресивен, езикът – задъхан, накъсан: „… Обесен е Никола Петков, България – немей! Лее се кръв… Лагери… Затвори… Безследно изчезнали… Реките носят човешки трупове… Незнайни гробове… Черни забрадки!…” И след тези „черни забрадки”, които казват повече от цяла поема, продължава простичко – „Спомням си за един бай Петко, когото бяха били толкова много в милиционерския участък в селото ни, че когато го освободили, родителите му го прибрали с волската си кола и цял месец го увивали в овчи кожи, за да го спасят от смърт.”
Едната, може би е първата любов, любов, която е могла да бъде и единствена, но тоталитарната машина изтръгва автора от мирния труд и простото човешко битие, за да го хвърли в преизподнята на комунистическите затвори и лагери… Втората е като светла муза, докоснала челото на поета след дългата агония на изтърпяната присъда. А третата, точно както в приказките, е онази, с живата вода, която променя съдбата и дава щастливия край…
Авторът успява пестеливо да изгради незабравими образи и природни картини, настроения и видения. Не мога да отмина женските образи в това кратко повествование-животоописание. Те са само три, като трите феи от приказките – изящни, неуловими, почти безплътни и в същото време – могъщи стихии.
Не мога да не спомена и останалите „действащи лица” от тоталитарната нощ… Те, разбира се, не са литературни герои, а са истински, живи хора, със свои имена, характери, съдби… И все пак, усещането на читателя за тях е като за типажи в класическа драма…
Дали защото всяко време ражда своите рицари и злодеи, или защото роденият писател Селановски успява да извлече от мътния поток на спомените си само онези, които изграждат представата на читателя за близкото минало, не знам, но факт е – всеки персонаж в този мемоарен дневник разкрива частица от лицето на тоталитарната система, всяка разказана случка е плочка от мозайката на отминалата действителност.
И все пак, авторът не успява да се превърне в историк на епохата. Неговите спомени из мрака на тоталитарната нощ са „негови”, те носят неговото чувство, неговата оценка, неговата присъда… И това е ценното. Ние нямаме нужда от безпристрастност.
Обществото ни е уморено, изтерзано, омерзено. Имаме нужда отново да бъдем разтърсени, да бъдем ударени с истината за тоталитарната система, за да не допуснем нейното друго, ново лице да ни хипнотизира отново, да не допуснем нейните хищни ръце отново да удушат свободата…
Последни коментари