ОСЕМ ТАКТА ТИШИНА – поезия от Марин Маринов

БЛУС СЛЕД ПОЛУНОЩ

От сън във сън душите преминават…
И този тъмен блус на вятъра със есента
как се влива във кръвта ми като старо бренди,
как подува жилите, изтънява вените,
как прокапва в пясъка от пръстите ми
върху дъсчения под,
сякаш съм във филм от друго време.

Лека нощ на пеперудите,
лека нощ на сънливите бозайници –
хапете бавно стоплената гръд,
утрото е само да се разпознаваме.

КОГАТО ПИША ПОЕЗИЯ

Когато пиша поезия,
обичам да говоря мълчаливо с тебе, да слушам
тихото бълбукане в тласъците на гласа ти, разкази
за твоите места, красиви нощем зад притворените ти клепачи;
езикът ти се плъзга по меките съгласни,
заобля ръбчетата и думите излизат влажни,
по-ефирни от мъгливите спирали
над топлите течения.
Когато пиша поезия,
ти ме водиш по златистите си брегове,
към устието на реката с пясъчните острови, потънали в треви
и кичести дървета, с шума на диви гълъби след залеза,
където съм те виждал да се гмуркаш по луна в тръстиките,
с лице на видра, както ми се струваше понякога.
От скелета на аламана, затрупан в пясъка
край дюните, наднича таралеж,
свива се за миг, после хуква сред тревите и се губи в сенките,
сякаш влачи здрача подир себе си.
По-нагоре, от терасите на хълма покрити с влажна пръст,
розовите храсти сипят аромата си по белите води на прилива.
Каква утеха за душите, които идваха да се напият
от капището под скалата – платната на лодката,
които бяха издути от вятъра, които свистяха по вятъра,
сега са отпуснати и вечерта пада
в нозете ми като стара монета от други времена.

ВИНАГИ НА ЗАЗОРЯВАНЕ

на Д

„…и както е разпуснала косите си,
не са по-светли пясъците по брега.“

М.М.

Разбрах в последно време,
че тя няма да спре да бълнува несвързано,
няма да спре потрепването на ръката й,
това опипване с пръстите, сякаш че докосва някой
зад притворените си клепачи.
Остатъците от кошмара, политането сякаш от високо,
се събуждаха с нея ярки и подробни,
и не можеше да ги отмахне от лицето си
като грима, като натрапващата се сънливост
с чашката кафе и няколко цигари.
Започнах да откривам сенки във очите й –
отдалечени от мен, по-близки с хоризонта,
същото, когато слънцето навлезе в облак
и светлините посивеят.
И меките й оправдания за това изплъзване,
за това въртене извън ръцете ми по всяко време;
взирането като зад стъкло, по което дишат непознати хора
и го замъгляват.
Но бягствата в отминали събития за нищо няма да послужат,
а тя е там, прикрива се,
заета да участва в красивите метаморфози на мъглата,
в шепота на сладостните привидения.
И не можех с никого да споделя,
че понякога ме натъжава мисълта да си отида,
да съм далеч – да спре плачът й, винаги на зазоряване.

КВИНТЕТИ

II. 3.

Каквото е останало след лятото,
остава тук за дългата тъга на дъждовете върху пясъка,
следи от пръсти, извити линии с форми на сърца,
отпечатъци на колене, втвърдени до водата,
тъгата, която трябваше да е моя, защото е есен
и хоризонтът се огъва по вълните;
очите ти са с цвят на скъпа пура,
напомнят ми за южните морета, за островите нощем
и един танц хула-хула под ниските съзвездия,
толкова е просто да обичаш,
но сега си мисля за другите неща, за тихото лице
под сенките на боровия хълм, отсреща кормораните сушат
крилете си на бриза и как ли се е казвало момичето,
което се лекуваше под оголените от кората си дървета,
кълвачът сипеше усърдно златен прах върху косите ?,
сенките се спускаха по хълма
и слушах нощем вятърът
как търкаля изровените гласове по дюните.

ЦВЕТОВЕТЕ НА МОРЕТО

Утре ще отплаваме.
И сигурно ще разберем посоката на звездопадите,
знака на отломъците вкаменена светлина
върху вълните.
Цяла нощ луната стъпваше в съня ни,

смехът на свършваше
под окачения фенер на мачтата-.-

Но кой смени цвета на морето!

Сутринта,
черно от ударите на тежкия вятър,
отново ни заключи в онемялото пристанице.

Друго не остана,
освен смиреното изкачване до стария параклис
по каменните стъпала,
да се промъкваме сред толкова молитви,
втвърдени между скръбните стени,
да палим доверчиво вощеници –
да спре морето, да се укроти.

ЧАЙ

Знаех, че не бива така рязко да се изправям в леглото, когато се завръщам в зазоряването, защото е толкова чувствителна, смазана от непрекъснатата грижа да не ми
се случи нещо непоправимо, тази тревога, която я отпраща винаги към кърпичката,
напоена с камфор и подгизнала от сълзи в миналите погребения, непоносимостта й
към нови загуби и страха от потъването все в тази лъскавина на черната дреха, едно
скръбно гарваново черно със синкави отблясъци, в подпухналия ритуал на чая за
нощно бдение, който донесе със себе си в самото начало, заедно със старинния момински скрин, пълен с женските й тайни, (навярно купчинки писма в цветни
пликове и листи, розови, разбира се, изписани с красивия й почерк, копринените
панделки, разделили пликовете на равни части, самотни послания, заровени в скрина и забравени, преди да отпътуват); чаят, с ароматите на шоколад, от които
благоухаеше цялата къща и ме изпълваха с наслада отначало, после полепнаха по
стените, заляха завивките, станали тежки и сякаш винаги мокри, тя цялата излъчваше този аромат, който се опитвах да отмахна от тялото й, да пресуша през
втвърдените връхчета на смайващите й гърди пресищащата сладост на този какаов
дъх, безполезен опит до следващата запарка и все пак, котешките й приплаквания и
скимтящо хленчене, тъмните тласъци на кръвта, с които се отвинтвахме като по
спирала от света; да не се изправям рязко изпод ленените завивки, докато тя говори
на висок глас с някой в оттатъшното време, с някой, който не познавам, свидетелят
на нощните ни бдения, преди потъването, всеки откъм своята страна.

ПЪЛНОВРЕМИЕ

Оранжевите лунни блясъци върху
пустинното море, което не те иска,
нито пуска да си тръгнеш.
Розовите блясъци на златото
в пясъчните наноси по устието на реките,
линиите на скръбта по мрамора,
който някога е бил лице на статуя.
Луната бърше чело с порязаната си ръка,
мълчи и нищо не помага да се завъртиш,
да потърсиш нещо друго.

Марин Маринов, из „Осем такта тишина“