В памет на баба ми Дунка от Трявна

Вече съм във възрастта на „третата младост”, както обичам да се шегувам, та често се връщам към спомените от миналите години. Разглеждам снимките на семейството ми с роднините ни, на които виждам и себе си в детството.

Спомням си мили случки от детските години в родния ми град Трявна. Особено свидни са ми спомените за старата ни къща. Тя беше в старинен стил, на два ката, в центъра на града. Долу имаше стаички за работа и мази. По дървеното стълбище нагоре се излизаше на  широк чардак (покрита тераса), насреща се виждаха две врати. Лявата врата беше на одаята – стаята на баба, с камина, където готвеха яденето. Високо над камината отстрани имаше ниша с перденце отпред. Там слагаха суха храна и малаеник, изпечен от царевично брашно с масло, който аз, огладняла, много харесвах. От одаята се минаваше във вътрешната стая – дневна и спалня за мен и сестра ми.

През дясната врата от чардака се влизаше в стаята за гости и от там – в  спалнята  за родителите ни. И в двете спални, с прозорци на запад, на едно и също място върху съседните стени имаше врати на долапи. Но вътре нямаше шкафове, а тесен, дълъг килер с полици. На тях слагаха завивките. Интересно ми беше, когато бях малка,  да минавам през него от едната спалня в другата. А понякога се притаявах там и чаках да ме търсят. Казваха, че в старо време от този килер се влизало в скривалище с излаз в долния кат на къщата, водещ към улицата.

Обширен бе дворът, имаше място за цветя и зеленчукова градина, за овощни дървета. Оградата беше висок каменен зид. На  улицата се излизаше през широка, двукрила, покрита с каменни плочи дървена порта. Някакъв тайнствен, съкровен уют усещах да излъчва всеки кът на тази старинна, незнайно кога построена къща. В нея нашето семейство живя до 1947 г., когато я разрушиха, защото имаше много големи повреди. На същото място татко и майка построиха новата ни къща.

Старата къща аз възприемах като къщата на баба Дунка, майката на татко. Нейният мъж, дядо Никола, на когото са ме кръстили – Николинка, го нямаше. Той починал скоро след като аз съм се родила. А в тази къща и баба ми се е раждала, и своите деца е родила, живели са и нейните родители, баба ù, дядо ù  и прадедите. Майката на баба Дунка се казвала Ирина, а баща ù – Тодор Чушков, затова  дъщерята на баба, леля ми, е кръстена Ирина, а синът ù, татко ми – Тодор. 

По времето, когато се настанихме в новия ни дом разбирах, че баба тъгува за своята родна къща, трудно свиква с новата по-различна обстановка. Но животът си вървеше както и преди… Майка и татко ходеха на работа, а кака ми, по-голяма с девет години от мен – на училище. С баба Дунка аз изкарвах повечето часове през деня. Тя е била все домакиня вкъщи, грижила се е за дома, като  повечето жени тогава. По характер беше кротка, сърдечна, вярваща и милостива жена. Обичах да ходя с нея в градината и да помагам за плевенето, да гледам как приготвя вкусна манджа, после да играя около нея. Много обичах  баба да ми разказва приказки и случки от живота си. Сядаше на кревата, вземаше ме в скута си, люшкаше ме леко.

Помня колко ми беше приятно. Тъй с нейния напевен разказ аз се пренасях в чуден приказен свят. А най-силно ме е вълнувал   разказът ù за миналите преживелици в старата къща, когато е била бебе. Да го слушам ми беше много интересно, вълнуващо, но и страшно! Случилото се тогава с нейното семейство е  причината за личното име на баба – Дунка.

От много време със сестра ми живеем в Русе. Такава бе съдбата на баба ни, че и тя дойде на стари години в този град при дъщеря си, но падна , счупи крак, залежа се и си отиде от нас. Баба е погребана в русенския гробищен парк „Чародейка”. Когато ходя там, докато изгори запалената свещица, стоя и мисля за времето, преживяно с нея. Оставям цветя в каменната ваза и пак прочитам надписа върху нейния паметник: „ДУНКА НИКОЛОВА КИРАДЖИЕВА ОТ ТРЯВНА, ПОЧИНАЛА НА 12. XI.1959 г. НА 83 ГОДИНИ”

Toгава презимето на съпругата се е образувало от личното име на нейния съпруг, затова след като баба Дунка Тодорова Чушкова се омъжила за Никола Кираджиев от Сливен, който останал да живее в Трявна, името ù  станало  Дунка Николова Кираджиева. А познати хора най-много се чудеха на  нейното лично име „Дунка”, което не се среща често у нас. Питали са ме: „Откъде е взето това име, на кого е кръстена?”. Чудна е историята за това  име!     

Баба ми Дунка нямаше документ за раждането си, не знаеше или не помнеше  кога точно е родена. Казваше само на колко години е. Научих от нея това, което са ù разказвали.

През онези години било смутно време, когато се е водила Руско-турската освободителна война. В Трявна е имало турска войска, докато руската армия не навлязла в града. Хората са били изплашени, изпокривали се по къщите или където намерят. Бояли са се да не ги убият турските войници, които вилнеели, като са разбрали, че  е дошло време да напуснат  града.

От високия чардак Тодор видял голямата суматоха. Турци нахълтвали в по-далечните къщи. Той заедно с възрастните и жена му Ирина, със спящото им бебе, ужасени, забързали да се скрият. Втурнали се от одаята, през вътрешната стая, към долапа със скривалището. Те успели да влязат и да се притулят, без да оставят следи, но страхът им нараствал все повече. Чували се вече тежки стъпки по стълбата и дори на чардака. Изтръпнали се вслушвали в турската реч и разбирали гнева в думите, задето не се намират хора в къщата. После през говора от чардака достигали до тях остри метални звуци. Точили са си ножовете, оръжията!

Доста време изминало, струвало им се много, много дълго! Безмерната тревога ги сковавала при мисълта, какво ще ги сполети всичките, ако бебето се разплаче. Кротко било то, а пък и хубаво момиченце! Майката тръпнеща го притискала до гърдите си. Бащата я гледал втренчено, но и умилно.  Полека взел от нея детенцето. Целунал го едвам по челцето, прегърнал го с едната си ръка, а другата задържал съвсем до лицето му. Ако се събуди, трябвало да не се чуе гласче! Били всички, и той, и другите нащрек! С притаен дъх и с отчаяна надежда очаквали някакво спасително чудо… В един момент се вдигнала тупурдия, чувала се глъчка от към чардака, явно турците бягали. После там всичко затихнало. Колко време е минало след това, за да се съвземат, не се знае.

Съдбата е била благосклонна, чудото станало – руските войници влезли в града. Руснаците скоро пристигнали и в къщата на Тодор. То било с плач, с радост тяхното посрещане, с поклон и голяма благословия. Живи останали и възрастните, и бебето! А как да се отблагодарят на спасителите си? Живот им дарили те, затова искали до живот да им благодарят!  Поискали от руските войници да изберат името на момиченцето; име, дадено от тях да носи! Решението на руснаците било: ”Пусть имя будет Дунка!” (Нека името да е Дунка!) и желанието им било изпълннено! Детето било кръстено така. Това е причината за бабиното име – благодарност към руските спасители – освободители.

Първата внучка на баба Дунка, сестра ми, има същото име.

През 60-те години на миналия двадесети век, когато слушахме от радиото да изпълняват красиви руски песни на ансамбъл „Дунка”,  си спомняхме чудната история за името на нашата баба – име за благодарност!

© Нина Тончева