ИМПРЕСИИ – четири кратки импресии на Александра Ивойлова
РАЗДЯЛАТА
1.
Какво е раздялата? Когато градът, който напускаш, се пресели в теб. Тогава оловни облаци донасят нощта. Жълтеят влажни есенни брези и вятър отвсякъде се надига. Една светлина в небето пътува на север – и знаеш: време е! От днес най-зрим през нощта ще бъде градът, който си напуснал.
О, този миг, нека спре мигът на раздялата, когато се вграждат в теб сенките и светлините на пътя, нощите и дните, сезоните и годините …
Мигът, в който се изпълваш с любов.
2.
Далеч по пътя, под тъмните хълмисти очертания, светлеят есенни тополи. Една след друга се запалват предвечерни светлини. Облаците се кълбят и скриват здрача в своята вълниста тъмнина. Пътят се изписва зад гърба ни, слива се със всички пътища, които сме изминали …
Някога, в едно отдавнашно завръщане, пътуваше до мене близкият човек. Напусках мястото, а времето си тръгваше нечуто. Пътуваше до мене близкият човек, ала се връщаше завинаги и сам, изтичаше със дъждовете и нощта …
Далеч по пътя, под тъмните хълмисти очертания, блещука нощен град.
МЪЛЧАНИЕ
Звън. А аз премълчах. Така би могъл да бъде всеки. Дори някой, отдавна слязъл в подземията, където се спускат корените на тревите. Може да се обажда винаги, когато мълча.
Навярно всяко наше мълчание, всяко несбъдване принадлежи на мъртвите. Тогава те ни говорят. Тайно. И гранитните устни на Емили благодарят през разстоянията: „Ако не съм вече жива – / щом дойдат ония птички – / дай на червеношийката / от паметните трошички“ … Когато не знаем кой търси пътя към нас, разговаряме с някого, когото обичаме. Златно мълчание!
ЗНАМ ИМЕТО ТИ
Две циганчета се къпят в езерцето насред градината. Мургави, слабички момичета на около осем и дванайсет години в прилепнали мокри дрешки. Цамбуркат като кучетата, които не се страхуват да се разхладят в горещия ден.
По асфалтовите алеи наоколо сноват деца с тротинетки и велосипеди. Майки разхождат количките си, над които се поклащат разтворени чадърчета. По пейките тук и там влюбени. Старци, насядали в рехавите сенки на брезите …
Лято е. Пладне. А някаква тишина, упойващо спокойна, изпълва въздуха, трепти над разноцветните петунии. Коя е? Има ли име?
Мургавите момичета излизат от езерцето. Изцеждат върху себе си мокрите дрешки и гонейки се, и със смях, се отдалечават. Кацат гълъби, пият вода от локвите край спрелия фонтан.
Приближавам каменното корито. И … две жълти листа! Довети от вятъра, може би тази нощ. Чак сега забелязвам прошарените корони на дърветата. Светлеещи петна, като слънчеви зайчета, в още буйния листак.
Ето откъде идвала тишината. Вече знам коя е.
Мургавият глас на лятото прозвънява в далечния смях и сънища
надвисват в белите облаци над покривите отсреща.
Знам името ти, тишина! Знам твоето име!
ЦВЕТОВЕТЕ
Колко е пъстра градината днес! Лято е. Червени, жълти, оранжеви, сини, бели … разноцветни са дрехите на деца, младежи и възрастни.
Алеите цъфтят: фланелки с всевъзможни щампи, дълги поли, шорти и леки панталони, фосфоресциращи маратонки и сандали с цветни каишки, кокетни шапчици, обърнати с козирките назад жокейки … Всички сноват нагоре-надолу – истински калейдоскоп от весели багри!
И аз се включвам в лятната вакханалия – с току що купената си лилава блуза. Днес съм лилавият цвят сред множеството. Един от лилавите нюанси в картината. Приятно е да бъдеш част от цялото, да вдишваш въздуха, който сякаш се усмихва, напоен с радост. Толкова пъстрота, а обединена в едно, толкова различни лица, а рисуващи едно лице – лицето на летния ден.
Утре ще бъде същото. Но цветът вече ще е друг. Всички дни носят нещо ново. С какъв ли цвят ще посрещна утрешния ден?
Александра Ивойлова
