„ИСКРИЦИ В НОЩТА“ НА МАРГАРИТА НЕШКОВА – през погледа на Надежда Александрова

За първи път чух стих на Маргарита Нешкова в началото на моя дълъг полусън, от който бавно се измъквам. Но в мъглата на съзнанието ми, тогава, ярко чух звука на думите и образът остана като белег. 

„Оглася водопаден смях гората.

Пречистен, въздухът трепти.

С пролетен копнеж водата

целува обли канари.”

М.Нешкова, „Цветен прашец”, ИК Феномен, 2015

Не мога да избягам от този „водопаден смях”. За мен, Маргарита Нешкова остана поет на образа.

Четох и други нейни книги, издадени задъхано, една след друга, като зрънца от кехлибар в молитвета броеница. И всяка от тях е като молитва – посветена на паметта на нейн близък човек; зрънце замръзнало време, в което авторката се оглежда, от което черпи сили, и което иска да задържи, да върне, да превърне в искра.

Поредната искрица в нощта е посветена на нейния дядо – Цеко Нешков, човекът, който й е дал името – своята фамилия, и прекрасното име на цвете – Маргарита. Книгата отново излиза със знака на ИК „Феномен”, София и под редакцията на Кирил Назъров, художествен дизайн Енчо Цветков.

Композиционно, и тази книга следва схемата на предходните – посвещение, букет от цитати – народни мъдрости и поговорки от цял свят и всички времена преди разделите в книгата. И тук, както в предходни произведения на Нешкова, съжителстват проза и поезия. И тук автобиографичният елемент е съществен; историята на рода е в основата на сюжета на разказите, а стиховете често са вдъхновени от конкретни преживени събития.

Мога да кажа, че прозата на Маргарита Нешкова укрепва, развива се и с всяка следваща книга все повече надскача родовия спомен и се превръща в жив, самостоятелен разказ, който може да вълнува и интригува читателя.

В тази книга най-много ми допаднаха четиристишията от поетичните раздели /”Краткостишия”, „Четиристишия”, „Тристишия, или опит за хайку”/.  Може би те са точната мярка за поетичния образ на авторката:

Петата ми остави в пясъка

мъничка трапчинка.

На чайка –

стъпката по нея…

И някъде там – върху нашите длани

е изписан нашият корен.

И ние вървим, вървим замечтани,

наследили Духът му – без спомен.

РАЗСЪМВАНЕ

Носи вятърът благоухания

в светлина над земята се разлива.

Раждат се хиляди желания.

Събудено зърно пръстта пробива.

ГАДАТЕЛКА

Някои неточно я наричат врачка,

а тя търси зрънце в безкрайното,

знак, логика, тиха закачка

да разбули лицето на тайното…

От чувствата пленена, в някой ден

пленявах разума без жал.

Порок от разума роден

наричах мъдростта – забит кинжал…

Дошъл е краят.

Срещнах кръстопът…

Това не е краят – някой прошепва:

Кръстопътят е началото…

Надежда Александрова