ИСТИНСКАТА СМЪРТ Е ЗАБРАВАТА – поезия от Димитър Милушев

Искам да надскоча времето.
Да се сля със стиха, с молива.
Ще надникна там – отвъд небето,
а после често ще отивам
отново там – далече от тленното,
от делника ми, от тревогите.
Кому е нужно земното
когато времето надмогна.

Готов съм вече да умра,
готов съм всичко да забравя;
до същността да се смаля
и над смъртта да се изправя.

Говоря същия език,
свещен и мъдър –
език на непокорните,
високите – дедите ми.
Най – старата материя,
най – твърдата –
не знам дали достойни
са ръцете ми.
Всепроникваща,
даряваща искри.
И диша още докато я вая.
Ще бъде тя в мен
и аз ще съм в нея.

Истинската смърт е забравата –
другото или не живее,
или никога не е живяло.
Буквите са живи – търпеливи,
мъдро изчакват времето да отсее плявата.
Внимателно подбират
пред кого да се разкрият,
дори да е роден хилядолетия след тях.
Откриха вас както откриха и мен –
сега живея с тях, чрез тях.
Думите се каляват с делата,
а делата са животът.

Изтича времето – оставя стъпки по пясъка.
Не се познаваме, но подозираме един за друг.
Не сме се срещали – понякога се гоним
като слънце и луна – ще се прегърнем
на свършека на света.

Нощта пръсна огъня –
пося го в душите ни.
Над облаците – просяци,
луната бе в разгара си.
Звездите ни се смееха,
че вярваме на призраци.
Луната бе отмъкнала
очите ни непомнещи…

Разтвори прозореца широко:
извикай – да те чуят всички,
че ще летиш, о, да – високо,
изпращана от песни птичи.
Цял живот ли сянка ще бъдеш?
Дошло е време да си искрена.
Разкрий се, не бъди уплашена.
Животът ти ще бъде истински.

© Димитър Милушев