СРЕЩА С ЙОСИФ ПЕТРОВ – импресия от Габриела Цанева

 13.09.1991

Замахнах с ръка. Знаех, че ще я хвана. Малка мушица – като прашинка.

Не стиснах шепата си.

Тъмна сляпа сила, нелепа, жестока, безсмислена – това бе моята замахнала ръка.

Отворих я.

Бавно, като разлистване на цвете.

Тя беше върху дланта ми. Малка мушица – като прашинка. Изящна и крехка. С високи тънки крачета, с невидими крилца.

Полетя.

Изящна и крехка.

Остана във въздуха – без посока.

Замахнах с ръка.

И въздушната струя, предизвикана от движението ми, я отвя.

. . .

Днес искам да разкажа за срещата си с Йосиф Петров.

Беше отдавна, преди месец, в началото на август.

Дните минаваха през мен – изтощителни, болезнени, безсмислени…

Дните, когато отново исках да разбивам стени, или да отварям заключени врати…

Дните, когато… като в кошмарен сън исках да викам, а не можех… защото кухото пространство поглъщаше неродения още в гърлото ми звук.

Тогава отидох при Йосиф Петров.

Слязох от трамвая, влязох във входа. Бавно изкачвах стъпалата. Гледах табелките с имената, на всяка врата… Неговото име не видях. Стигнала до тавана, заслизах обратно и… ето я неговата врата.

Спрях. Позвъних.

Моята стена бе паднала.

Вратата остана затворена.

Слязох по стълбите, излязох на улицата. Включих транзистора – в парламента обсъждаха закона за изборите. Обсъждаха член 11-ти от закона за изборите…

Отидох си – с гласовете на парламентаристите в ушите си.

След два часа отново бях пред вратата му.

Леко бях изкачила стълбището, леко вдигнах ръка към звънеца. Моята стена пак бе паднала.

Вратата се отвори.

Дребен старец с разрошен бял пух по голото теме. С присвити късогледи очи. С отворено лице. Не усмихнато – отворено. Знаех, че е той. Гласът ми сам попита:

– Г-н Йосиф Петров?

– Да, аз съм, заповядайте.

Отдръпна се – да ми направи място, да вляза. Влязох.

– Аз малко бързам, ще прощавате… Кажете, слушам.

Познатият силен глас. Познатите накъсани, натъртени изречения. Разказващи, вълнуващи…

На една крачка от входната врата беше котлонът му – същият като в лабораторията ми – с бяла основа и открит реотан. Той наистина бързаше. Бързо разбъркваше яйца и малко нарязани чушки в един малък тиган – бързо, да не изгорят. Бързо и разсеяно – беше обърнат към мен. С очите си. С лицето си. Целият.

– Кажи, момиче, какво мога да направя…

И гласът ми сам заговори – за моите въпроси, за моите стени… за стените, които сами изграждаме, за да има какво да рушим. Говори гласът ми – за пролетта, за лятото, за митингите, за площадите, набъбнали от хора, за синята идея, за земеделската идея, за толерантността, за липсата на толерантност, за истината, за скриваната истина, за историята, за миналото, за идващото бъдеще през есента, за изборите… за победата, за демокрацията… и пак – за миналото, за „Миналото в мен”, което въпреки демокрацията и пълните площади с хора, жадни за истина, още крещи само в мен…

Сам говори гласът ми. А очите ми гледат в него – в оня, същия, от площада през миналия юни… Същият, който ми показа, че за поезията и словото няма стени, няма провали, безвремие и мълчание.

Дребен старец, малка кухня. Бяла риза, бял котлон. Прашен прозорец, бели коси… Бели филийки, черни следи от гол реотан. Лютив пушек от изгорели филийки.

Шкаф, заядливо чекмедже. Бели франзели… не, мухлясали бели франзели.

Той наистина бързаше – бързо правеше всичко. С треперещи бели ръце.

Очите ми гледат, гласът ми говори. Няма стени.

Един дълъг миг, побрал Вселената.

Едно екзистенциално докосване, сливане… Разминаване…

Той пак е обърнат към мен. С очите си, с лицето си, целият.

– Нищо не мога да направя за теб, момиче. Аз съм само фигура… фигура… Нищо не зависи от мен…

Блестят очите му. От огън. От сълзи. Цял е обърнат към мен.

– Нищо не зависи от мен. Аз те гледам, но не те виждам. Нищо не виждам… Какво мога да направя за теб?!

– Не зная – казва гласът ми.

А нещо в мен крещи – “Какво мога да направя за теб? Аз, какво мога да направя за теб?” Да целуна ръцете, които треперят над котлона? Да донеса от магазина пресен хляб? Да кажа – “Добре направихте, като отворихте бутилката с шампанското, добре направихте, като подписахте Конститу-цията…”

А гласът му говори, говори – силен и ясен, съвсем безполезен, обречен:

– Какво да ти кажа аз, момиче, какво да ти кажа…

И очите гледат право в мен – свети старческият поглед:

– Но ти пиши, пиши, момиче… Бори се… В младите е цялата надежда… Вие, още сте чисти… А аз, какво мога да направя аз?! Ти върви! И не се отказвай!

Сияе старческото лице. Блестят очите му – от огън и сълзи.

– Желая ти успех, момиче… Желая ти успех!

И хвана ръката ми. Той я хвана. И я целуна.

– Довиждане. Аз трябва да бързам, че закъснявам. След обед трябва да съм в Парламента…

Гласът му ме следваше по стълбището. Така го запомних, на вратата. Дребен старец, с разрошен бял пух по главата.

Леко слязох по стълбите – няма стени. Леко стъпвах по улиците – няма затворени врати… Лято беше, слънце, жега – под зелените дървета. Летях, а пред очите ми бе все той, в малката си кухня. Най-възрастният депутат… който… целуна ръката ми и ми пожела успех…

Докоснах ръката до лицето си. Избърсах я с бузата си – целувката на най-възрастния депутат.

И ми стана още по-топло и още по-леко – от човешка топлина и близост.

Летях по улиците. В ушите ми звучаха гласовете от Парламента.

. . .

Няколко седмици по-късно Народното събрание потвърди решението си относно правото и възможността българските граждани, живеещи в чужбина да гласуват само в България.

Въпреки общественото мнение. Въпреки указът на президента за преразглеждане на член 11 от Закона за изборите.

Защото…

Защото тези, които трябваше да гласуват за поправка в този текст на избирателния закон, не бяха в залата…

©Габриела Цанева,

„Реши се и ще си свободен”, изд. „Весела Люцканова”, С. 2001 г.