РОДНА ЗЕМЯ, 1939

ЛЯТО

Горят от изток небесата

във бледа утринна позлата

и тръпне старият Балкан,

а в равнините уморени

селата глъхнат спотаени

като пред страшен ураган!

Над нивите е тъй спокойно!

Почива в сън полето бойно

на земеделския народ!

Немеят кърища зелени,

от житен мирис упоени,

окъпани във кървав пот!

Ей, слънцето полек изгрява

и с тежко злато позлатява

поля, гори и дървеса,

лъчи плете над класовете,

над всеки лист и всяко цвете,

и пие утринна роса!

Към нивите във надпревара,

с една любов гореща, стара,

лети работният народ.

Лети, че времето не спира

и трябва в ден да се прибира

охлебеният житен плод!

Небето тръпне от жежчава

и с лятна слънчева жарава

посипва пламналия кър.

Мотичен звън далеч прозвънва

и тъжна песен го догонва

там нейде в белия простор.

Над кукурузите прежуря!

Небето пак вещае буря

и лъха лъх на колендро!

Дали ще бъде зла вихрушка

със едра, ледена градушка

или ще плисне дъжд – ведро?…

Мълчат селата спотаени

сред равнините уморени

като пред летен ураган.

Тъмнеят бавно небесата!

Гответе се, мои селски братя,

и ти бащице, стар Балкан!…

1939 г.

---

СЕЛСКИ И ВОЙНИШКИ

ХУМОРЕСКИ, 1945

ПРИКАЗКА

Извива гъвкав стан спокойнаа Огоста

през дунавските житни равнин

и тихичко разказва приказката поста

за кървавите септемврийски дни.

Припада тиха, морна нощ. Звезици бледи

оглеждат лик във стихнали води

а натежалите от мъка слънчоглед

поронват плод от клюмнали глави.

Немеят в пустош кукурузите смълчани,

нощта поръсва ведър хлад над тях,

а споменът за девет люти братски рани

им тегне като стар надвиснал грях.

Рибарите разправят, че в нощта, когато

сънят отпусне орлови крила

и месецът разлее тежкото си злато

над уморените от труд села,

от топлите и бистри вирове излизат

русалки млади – хиляди, безброй –

и в свойте бели като морска пяна ризи

пристъпят плахо в нощния покой.

И вместо вихрен танц над гробниците братски

отиват под смълчаните брези

и за юнаците, избити в мъки адски,

поронват бели бисерни сълзи.

И всяка тяхна сълза, дето се отрони,

превръщала се в златоален мак,

затуй цветя със хиляди и милиони

цъфтят над всеки повален юнак!…

…Извива гъвкав стан спокойната Огоста

през дунавските плодни равнини

и тихичко нарежда приказката проста

за кървавите септемврийски дни!…

1933 г.

---

БОСИЛКОВА КИТКА, 1946

ПОВЕЙ МИ, ВЕТРЕ СТРАННИКО

Повей ми, ветре страннико,

повей ми, морен друмнико,

да ми развееш мъката,

да ми разсееш жалбата

по мойто либе хубаво,

по Милко Харамията!

Душмани върли, кървави

пред рана жътва по-лани

далече го прокудиха,

в далечна чужда родина,

далеч от мила майчица,

далеч от либе галено!

Ей, три години склопиха,

не съм го още зървала

не ми е вземал китката,

не ми е пил от менците,

не ми е галил бузките

с ръчица в огън пламнала,

не ми е квасил устните

с целувки сладки медени!…

Повей ми, ветре страннико,

повей ми, морен друмнико,

да ми развееш мъката,

да ми разсееш жалбата!

Босилкова китка, 1946

ВИК ОТ КАТОРГАТА, 1989 г.

ВИК ОТ КАТОРГАТА

Денят след труд каторжен във кървав заникчезне

потъват зад Балкана последните лъчи,

безбройни изумруди във висините звездни

трептят във светлините на твоите очи.

Под тяхната омая, във спомен скъп унесен

усещам как нестройно сърцето ми трепти!

В душата зазвучава любимата ти песен,

която в час на горест запяваше ми ти!

Минава трета пролет как ний сме разделени,

далеч един от други как гаснем като свещ!

Сама под бащин покрив тъгуваш ти по мене,

по тебе аз копнея на острова зловещ!

О, колко ми е тежко! Как бавно тлеят дните!

Денят е тук година, годината е век!

На мъката човешка познах аз дълбините

и старата омраза на новия човек!

Но вярвам във доброто и правдата велика!

Лъчът на свободата над мен ще грейне пак!

От мъка изтерзана душата ми те вика!

Към теб ръце протягам във тюрмения мрак!

Дочакай ме, любима, при теб ще се завърна,

заточеник печален с изстрадала душа!

Пред бащин праг щастлива щастлив ще те прегърна!

Сълзите ти горещи с любов ще пресуша!

„Вик от каторгата”, 1989

РАЗПИЛЕНИ

ПЪСТРОЦВЕТИЯ, 1991

КЪМ ПОЕТА

Стихът не е за празнословие създаден,

ни за възхвала на диктатор разярен!

Той трябва във сърцето ти да е изстрадан,

за да разпалва във душите гняв свещен!

А ти, самодоволен, дрънкаш златна лира

и модно сплиташ от хвалебствия венец,

но словото ти с раждането си умира,

защото е без нерв, без пламък, без живец!

По дяволите твоята книжовна мода

и твойта златна лира с бледи стиховце!

Сложи ръката си на пулса на народа

и вслушай се как бий народното сърце!

И щом прелее в тебе чудодейна сила,

грабни перото и пиши, пиши, пиши!

Пиши за напастта, Родината сломила,

за мъката във милионите души!

Пиши как властникът и ядовит, и злобен,

почерни днешния и бъдния ни ден,

как е работникът потиснат и поробен,

селякът как е оскърбен, обезземлен!

Пиши за падналите родни великани

и за нестихналата всенародна жал!

Пиши как гасне неживяна младостта ни

и как народът е гробовно замълчал!

Не е за пустословие стихът създаден,

ни за възхвала на насилника злонрав!

О, трябва той по ботевски да е изстрадан,

за да разгаря във кръвта бунтовен гняв!

1979 г.

ТИ ЛИ МЕ ПОВИКА,

МОЕ РОДНО СЕЛО, 1992

ВЕЧЕРНО

Здрач припада. Свечерява.

Лъха дъх на липов цвят.

Ясен месечко изгрява.

Тих вечерник разведрява

морния жетварски свят.

Юлска нощ покой разлива.

Пламенее звезден свод.

Влюбен славей глас извива

и със песен той приспива

уморения народ!…

СМЯХ И ЖЛЪЧ, 1993

ДИКТАТОРИ

Всесилни колоси с крака от глина!

Престъпници със маски на светци!

Историята гордо ви отмина

с насмешка зла, не с лаврови венци!

Че вий нахлухте вероломно в нея

с плакати, униформи и барут.

И със похвата тъмен на злодея

посяхте вредом ужас, страх и смут!

Народът стана куклена играчка

в ръцете ви. Гнетът бе ваша страст.

На алчните вий обещахте плячка,

свирепите облякохте във власт.

Наивните измамихте със слово,

сервилните обсипахте с разкош,

достойните наказахте сурово,

най-смелите пък минаха под нож!

Разстреляхте с декрети свободата

и правдата набучихте на щик,

възведохте в партиен култ лъжата,

жестокостта направихте войник!

В държавата ви – бащина мошия –

припадна тягостен, гробовен мрак,

че на превитата народна шия

жестоко стъпил бе железен крак!

Със звонк от златната държавна каса

издигнахте палати и дворци

и обградихте се с безделна класа

от верноподани лъжеборци!

Замаяни от тяхното „Осанна“,

с омразата на древен мизантроп,

вий следвахте злокобната закана

на Людвика: „След мене и потоп!“

Без капка свян се самообявихте

за вождове, пророци, мъдреци,

но скоро вълчия си нрав разкрихте

в разправата с народните борци.

За власт и кръв неутолимо жадни,

прогонили от себе си Христос,

създадохте идеи човекоядни

и философия на мъст и злост!

Концлагерите мрачни и зловещи

претъпкахте със милионен свят

и хиляди погинаха във пещи

или в каторжен труд и студ, и глад.

А вий, глупци, устройвахте паради

и шумни тържества и пиршества,

взаимно си раздавахте награди,

разменяхте хвалебствени слова!

Закичвахте се с клонче от маслина,

а криехте в шинелите си нож.

Превърнахте злощастната Родина

в барутен погреб със зловеща мощ!

И всеки спор решавахте с куршума,

със всяко слово бълвахте злина,

мир беше най-любимата ви дума,

а съкровената мечта – война!

И тя дойде. И пламнаха градища.

От вашата тротилова главня

превърнаха се в жални пепелища.

Земята цяла грозна погрозня!

Потекоха реки от кръв човешка

и стон раздра небесен безпредел!

И паднаха безброй в борбата тежка

невинни жертви на безумна цел!

Но в грозния ви път и вас, тирани,

настигна ви възмездният топор!

Мечтахте с лаври да сте овенчани,

а свършихте с безславие, позор!

От истината светлина извира!

От правдата се ражда доброта!

А вас светът вовек ще ви презира

за жертвите, за сълзите, скръбта!

Години и столетия ще минат,

но милионите не ще простят!

С горчиви думи те ще ви проклинат!

Със люти клетви люто ще кълнат!

Проклети да сте, колоси на злото,

престъпници със маски на светци!

Историята ви дари, деспоти,

с презрение, не с лаврови венци!

И не изсечен камък с думи прости

ще сочи гроба ви, обрасъл в мак!

Не! Планини от черепи и кости

ще бъдат вам позорен гробен знак!

1962, „Смях и жлъч”, 1993

ДЕКАМЕРОНКИ

КАТО БОНБОНКИ, 1999

ВОЙНИШКА ЛЮБОВ

С мойта пушка-карабинка

ний един за друг горим,

тя е мойта половинка,

аз съм нейният любим.

С нея лягам, с нея ставам,

с нея аз съм ден и нощ,

че от нея получавам

сила, войнственост и мощ!

Тя ме прави горд и силен,

и смелчага като змей,

всяко женско и цивилен

път ми сторват зарад ней.

Затова така грижовно

си я гледам всеки път

и притискам я любовно

до войнишката си гръд.

Правя ? разглобка честа

и държа я в чистота.

Гледам я като невеста –

смазвам ? през ден цевта.

ДОБЪР ДЕН,

НАРОДЕ МОЙ, 2003

ЗАЩО МЪЛЧИМ?

Тотална власт. Злочест народ. Жестоко време!

Та можем ли това живот да наречем:

работим и мълчим, и спиме, и ядеме

като впрегатния добитък под ярем.

А във сърцата смут, уплаха във душите,

зад стиснати зъби е свит сърдит език,

че някъде свисти високо над главите

на узурпатора железният камшик!

Не, не живеем, не горим, а пепелеем

като изтлели въглени от буйна жар,

безропотно мълчим, безрадостни немеем,

понесли страшен исторически товар.

И питам се: в туй време мрачно и сурово,

защо мълчим и чезнем тихо, без следа?

Човекът е човек с протестното си слово,

с неукротимия си вик за свобода!

1974 г. „Добър ден, народе мой”, 2003

ИЗБРАНО, 2005

РАВНОСМЕТКА

В двубой със властодръжци деспотични

премина вихрено живот нерад:

аз ги гърмях със стихове лирични,

те ме захвърляха в каторжен ад!

Ала и там не секнах аз да пея,

пред тъмничаря не превих гръбнак,

със стих проклех насилника, злодея,

каторгата и тюрмения мрак!

И ако нещо до несвяст намразих,

туй бе гнетът жесток над личността!

И ако нещо чисто в мен опазих,

то е сърцето ми и съвестта!

Че как без тях любящата Родина

би ме притиснала до свойта гръд?

Със тях желал бих аз да си отмина

и с тях да съм в безмълвното Отвъд!

статията подготви Надежда Александрова

източник: Официален сайт на Йосиф Петров