КАЛНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ – разказ от Маруся Николова

Нищо по-нелепо не беше ми се случвало. Минах през кабинета на съпруга си, за да се консултирам за онлайн покупка. Видях дрехите му сгънати върху стола зад бюрото. Обувките, целунали връхчета, бяха отдолу. Но него го нямаше. Не беше и в лабораторията, която оглавяваше. Оттам липсваше и лаборантката, която го ухажваше открай време, а колбите за определяне на химичния състав на стоманите вряха до спукване. Тя беше едно заплеснато момиче, което вършеше бели от разсейване и недоглеждане. Цяло чудо бе, че мъжът ми я търпеше, а лабораторията все още не беше гръмнала. Допусках, че неговата благосклонност се дължеше на последните копчета на късата бяла престилка, които пропускаше да закопчае.

Натиснах бравата на складовото помещение, но тя беше заключена. Така и би трябвало да бъде, заради не толкова ценните, колкото опасни химикали.

Не възнамерявах да седя и да го чакам, за да видя как ще се появи в адамов вид. Под достойнството ми беше и да търча и разпитвам из предприятието, кой и къде го е виждал. Ревнувах си тайно и скръбно и обмислях да напусна работата като методист към центъра за обучение.

Стигнах до извода, че съпрузи в едно предприятие и на един етаж, не само че не е удачно, но не е и препоръчително. Няколко пъти заварвах госпожица от съседния отдел, приседнала върху бюрото на мъжа ми, да си клати краката приканващо. Острите токчета барабаняха по шперплата и със сигурност отмерваха ударите на сърцето му. Усмивката до уши разкриваше не само вълнение и одобрение, но и бурно въодушевление. Тази усмивка подсилваше ентусиазма й, защото вчера пак беше кацнала там и кудкудякаше. Те се смееха, а аз рушах вътрешния си мир и отронвах повече или по-малко от здравето си, според степента на провинение. Сигурна бях, че си подсигурявам високо кръвно налягане за старини, защото отсега имах шум в ушите.

С раздразнение и тягостно чувство в гърдите забързах към автобусната спирка и се мушнах под навеса, защото отново заваля. Разсъждавах върху ревността, която ме беше сграбчила за гърлото. За мен тя бе товар, който изнервя и затормозява, а съпругът ми я предизвикваше с кратки паузи, колкото да си поема дъх и да не потъна в дебрите на самосъжалението. И след всяка разправия чувах едно и също: „Внушаваш си бе, жена! Смей се, че да става весело!” Но се смееше само той и продължаваше да ръси духовитости, ако му се мернеше по-засукана подстрекателка. С годините взех да свиквам, но днес разбрах, че съм се заблуждавала – не съм свикнала!

Тъкмо в този момент дяволът побутна към спирката луксозния автомобил на отколешен мой обожател. Очите му се уголемиха, а мустаците повдигнаха лъстиво краища, когато ме зърна с добре развития си зрителен ъгъл. Отдаваше му се възможност да се покаже кавалер и след като даде заден ход ме покани да вляза. Подвоумих се, защото ми беше втръснало от страстните му изповеди, които не се опита да разнообрази през годините. За уточнение, не за оправдание – нямаше да се кача в колата, ако в същата тая минута не се изля пороен дъжд и ако съпругът ми не ме предизвика за реванш.

– Ще те закарам до вас – ми каза обожателят, а когато наближихме дома ми подхвърли многозначително: – Да се повозим, докато дъждът спре. На облак е, а и така хубаво сме се уединили… – ръката му направи плахо движение към коляното ми, но погледът ми я парализира.

След като дадох мълчаливо съгласие за возенето, гумите се врязаха в локвите и отхвърлиха водата с метри нагоре. На километър от града пред колата се простря плътна пелена, която закри бялата лента. Имах чувството, че ламариненият покрив се огъва под мощната струя на дъжда. Самата кола се люлееше застрашително от вятъра и нейната луксозност бе удавена във вода и гъста кал. Това с калта малко по-късно.

Обожателят ми, не особено интелигентно същество, но с бикоборски вид, отби от пътя, без да съобрази, че есенната дълбока оран е разтворила гробовни бразди, погълнали десетки литри вода. Колата хлътна в калта и тя покри гумите. Там си и остана, вероятно с дни… Обожателят ме пренесе жертвоготовно на асфалта и аз се спуснах стремително към града, въпреки намалената видимост.

Сърцето ми се бе превърнало в камбана и чувах мощните му удари, въпреки плющенето на дъжда. Исках да се отдалеча час по скоро от виновника за нелепата ситуация. Той затича след мен с извинения, но аз му се озъбих, че ако още веднъж отвори уста за свалки и покани за плуване с кола, ще си украси физиономията със зъбни протези. Бясна му бях, но повече се ядосвах на себе си, че се поддадох на безумната идея за разходка по време на потоп. Не наказах, а се самонаказах.

Представих си как съпругът ми ще се смее на приключението ми и той наистина се смя до сълзи, когато се прибрах апликирана с кал, като при калолечение. Разказах му всичко, без спестяване на подробностите. От пренапрежение всичко ми беше станало безразлично и все едно ми беше как ще реагира. Все още разкривен от смях, той ми обясни защо днес е бил гол и бос:

– Колегите не познават метода термично изправяне на метални конструкции и трябваше да им демонстрирам технологията. Затова се наложи да използвам работно облекло и обувки с метална пластина предпазваща пръстите…

Не успя да довърши, заради новия напън на смях, още по-оглушителен от първия, но ми помогна да отмия калта под душа…

© Маруся Николова, 06.05.2019 г.