КАМЪКЪТ – стихотворения на Иван Бързаков

КАМЪКЪТ

Не всяко разсъмване е разсъмване.

Аз съм яростен камък,
без милост захвърлен
в студената нощ.

Студена до болка –
нощта на света.

На хоризонта
съмването свети.
Като стоманеното острие
на нож…

ЗАВЕЩАНИЕТО

Посвещавам го на най- свидните,
на пожертваните ни поети и писатели…

Аз съм живият паметник
на мъртвите
и неоплаканите.
Удушените,
разстреляните.
На обесените
и изкланите.
Самоубитите.
На всички!
На един народ –
отчаян
и погребан днес,
изцяло!
Под огромния
бездушен свод.
Спомнете си!

Когато вече ще съм мъртъв,
пак ще живея –
все така невидим,
гневен,
в стиховете
окървавени.

Не ги ли чувате?

ПРИКАЗКА ЗА СТУДЕНАТА РОДИНА

А там им станало толкова студено, че Снежната кралица
се смилила и замразила сърцата им – да не чувстват студа!

По мотив от Ханс Кристиан Андерсен

Понякога
се улавям, че чезна
в небеса
светли и топли,
далечни.
И забравям за бездната
и за мъката, воплите.
И летя, и летя,
заедно с песните
през вечността…
Изведнъж се събуждам!
Но пак политам…
Копнея
за младост –
във мислите ни.
За доброта.
Бленувам
за слънце, което се смее.
За теб
и мечтите, които лудуват.
За хора усмихнати –
в радост!
За любов, топлота…
И отново се стряскам –
измръзнал!
В родината.
И във студа.

Иван Бързаков