ТВОРЧЕСТВО, ИМПРЕСИИ
ЕСЕНТА
Есента е сезон на плодородието и багрите. И тази година пристигна ведролика, пъстроока, многобагрена, жизнерадостна и весела. Златните й стъпки сияят като палитра. Разтваря широко обятия, за да прегърне цялата природа. Природата я посреща с вълнение. При първия лек досег потръпва, сетне се отпуска доверчиво в цветната й прегръдка. Обхваща треви и храсти, плодове и шумки. Постепенно сякаш ги подпалва. Пожарът на есента се разлива по кориите. Планината си завързва пъстра забрадка. Замята многоцветна пелерина, по която се преливат всевъзможни цветове – от бежово-златисто до бакърено-ръждиво. В гората настава безмълвие. Тишина, която ражда спокойствие, поезия, музика. Дори жуженето на пчелите е секнало.
Петелът опъва шия и приветства Есента със своето неизменно „Ку-ку-ри-гуууу”. Пъчи се на стобора важен-важен, че тя обагря листата на дръвчетата с цветовете на неговите пера.
Eсента е красив, мъдър и мъничко тъжен сезон. В нейното прииждане има нещо меланхолично и сантиментално. Може би то идва от пъстробагрието в природата, което бавно избледнява и ни напомня, че нещо си отива. Може би идва от олекващите след прибраните плодове ниви и градини. Може би –от песните на отлитащите лястовички и от безмълвния полет на юг на щъркелите.
Жиците провисват под тежестта на птичките, заели старт за дългия полет към топлината.
Есента бере кехлибареното грозде, сочните ябълки и круши, жълтите дюли…
Топлата слънчева есен наричаме още Циганско лято. Към лятното слънце сме безразлични, ако не ни изпоти и прогони на сянка. А есенното слънце е благодатно. На него се радват хора и животни.
Есента е сезон благодатен, приятен, омекотен. Истинско удоволствие е да вървиш под златния листопад, да слушаш неговия тих шепот, да се любуваш на есенните природни хубости.
*
И тъкмо когато е най-красива, Есента започва да разтуря магията на своите багри. Да руши великолепието и хубостта си. Жълти листа започват да се ронят като пендари от гердана на Есента. Може би ги отронва немирният повей на хладния вятър. Не, не е само негова прищявка, защото вятърът утихва, а листата продължават да капят. Прехвърчат из простора като пъстрокрили пеперуди. Гмуркат се във водите и плуват като лодки. Шума покрива кладенците, вировете. Сетни идват мъглите. Мълком спускат безкрайните си сиви завеси над посърналите пейзажи. Заръмяват есенните дъждове. Те измиват цялата природа, пречистват я, напояват я с влага за ново раждане. Измиват от снагата на земята летния прахоляк, отнасят повехналите треви, бурени и окапалата шума. Тихият есенен дъжд сладко бъбри нещо важно. Но кой може да разбере думите му? Всеки по своему разбира шепота на кроткия есенен дъжд. По своему се наслаждава на бисерните капки, които се сцеждат по клоните, поръбват стрехите. Идват и есенните слани. Те посребряват котловината и предупреждават, че Зимата няма да закъснее.
Но Есента вече е смогнала да свърши всичката си работа – да прибере сочните плодове, да прикъта в топлата земя семената за посев…Напролет те ще се пробудят, ще понекнат и ще продължат кръговрата на битието.
Всичко на този свят е мимолетно и преходно. Есента добре знае това и започва приготовления за дълъг път. Прикътва в сърцето си ласкавия топлик, сгъва сивите паяжини на мъглите… Като че ли е тъжна. В очите й напират сълзи и а-ха да потекат. Задържа ги, но носле изведнъж те рукват неудържимо. Това е последният есенен дъжд. Есента си тръгва бавно, неохотно. Когато се възкачва на хребета, за сетен път се обръща назад. Жално й е, оставя след себе си природата посърнала, пустееща. Утешава се с мисълта, че всичко което е сторила няма да бъде покрито с пепелта на забравата. Ще бъде покрито с пухкавия сняг на Зимата. Сетне – с поривистия цъфтеж на Пролетта, с щедрото плодородие на Лятото. Кръговратът на природата ще се завърти отново и Есента пак ще пристигне – засмяна и пъстроцветна. А сега поема своя вечен път – забързана, носталгична и малко тъжна.
Зимата ще белоса златните й стъпки с тържеството на първия сняг.
БЕЛОТА
Тази заран поглеждам през прозореца – отвън е тихо, белоснежно утро. През нощта снегът е белосал всичко – земята и къщите, храстите и дърветата… И продължава тихият утринен снегопад. Едри пухкави снежинки се спускат леко и плавно. Сякаш от облаците скачат безброй бели парашутчета, въртят се весело из простора и танцуват своя немирен танц. Прекрасният танц на снежинките. След като се уморят, кацат бавно и меко. Прегръщат се и образуват безкраен бял покров , който застила цялата земя. Тя побелява не от старост, а от снежното обновление. Нежната белота освежава и подмладява земята. Тя заприличва на красива булка.
Бяла е планината. Равнината е бяла. Като че ли и ветрецът, който щипе галено бузките, е бял.
Бяло и светло е и в душите на хората. Нали човек се ражда на земята, за да види бело-видело. С бело-видело започва животът му. С бело-видело започва всеки ден. Зимната чиста белота буди тръпни пориви в чувствителните човешки сърца. В тях нахлува и започва да пулсира онзи светъл устрем, който извисява духа, подтиква човека към благородни дела, към доброта и чистосърдечие. Влива му сили да превъзмогва трудностите, горчилките, тъмата…
Навред е бяло. Като майчиното мляко, с което сме закърмени. Като пременената с пролетна белота ябълка, за която е била завързана бялата вълнена люлка, в която е люляно сиромашкото ми детство. Бяло, жизнерадостно мое детство. Бели, бедни мои ученически години под Беласица планина. Бяла, щастлива младост. Бяло човешко битие. Бяла исконна българска земя – побелявала през вековете от костите на загиналите за нея. И от пролетния цъфтеж. И от лятното слънце.
А сега земята е бяла от сняг. Сякаш навред е посипана бяла тишина. Тиха белота, замесена от сняг, слънце и звънлив детски смях. И от бяло безмълвие. Бяла тишина, прегърнала бялата земя. Бяла вълшебна приказка, написана от пухкав сняг, безмълвие и чудесни украшения от сняг и скреж.
*
В тази зимна белота сякаш пулсът на живота е позабавен. Пък и за къде ли да се бърза? Широк е белият свят, няма да можем да го пребродим целия. И все пак – забавеният ритъм като че ли е привиден. Защото: Хиляди хора, побелели от навалялият върху дрехите им сняг, бързат към белите сгради, мнозина обличат бели престилки и започват ежедневната си работа. С бели вълни в бурно море се борят силни моряци. Над тях прелитат бели чайки. Върху бели друми е проснато стоманеното двулиние, по което лети белият влак. Бели са мелничарят, животновъдът… Над белия лист са приведени ученикът, студентът, конструкторът, писателят… Над бели балкони се развяват бели чаршафи и пелени…
А горе под белите облаци се веят белите къдри на планината. Нейните усойни пазви ще запазят прекрасната снежна белота чак до бялата пролет. Както ще я съхранят и хората в съкровените кътчета на своите жадни за белота и светлина души… А кахърите – нека и те останат само бели. Навред е бяло. Дано е бяло и във вашите души, стопани на бялата земя! Нека е бяло и светло в душите на всички хора!
Кирил Назъров
