КЛИЕНТ  ОТ  АНГЛИЯ – разказ на Димитър Владов

През цялото мое студентство колегите ми упорито повтаряха, че не трябва да се притеснявам за бъдещата си реализация, тъй като дядо ми е адвокат.

„Митко, ти ще се наредиш, има кой да ти покаже, кой да те научи, има от кого да видиш и да разбереш”.

Изречения в този непоколебим дух ме караха да се чувствам неловко. Опитвах се да убедя състудентите си, че да имаш дядо адвокат, безспорно, е предимство, но това обстоятелство няма как да реши всичко.

Наистина, покрай дядо научавах много неща от адвокатската практика, но не това бе най-ценното от неговите уроци.

Когато дядо ме вземаше със себе си по дела, по съдилища или по учреждения, аз се сблъсквах директно с живота. Виждах отблизо всякакви човешки характери. Виждах неговите клиенти – престъпници, нарушители, измамени наивници, ощетени страдалци, лицемери, тарикати, жертви или, най-сетне, просто объркани хора, които имат нужда от помощ.

Сблъсквах се с болни и повредени, с гнили и ненормални човешки взаимоотношения. Разбирах, че колкото и точно да се прилага законът, всичко остава болно и гнило, ако е такова в своя зародиш.

Изобщо, който твърди, че истината се ражда в спора, явно не е стъпвал в съдебната зала. Там, зад дебелите стени на съда, хората все твърдят, че спорят в търсене на обективната истина. Всъщност, всеки защитава своите собствени интереси.

Онези, които търсят истината, могат да я намерят и без съд.

Онези, които искат да разрешат най-добре едно разногласие помежду си, трябва да го разрешат именно помежду си. В съдебната зала е трудно всички да бъдат доволни.

Колегите ми наистина бяха прави само в едно – че покрай дядо си ще науча много. Само че те всички не разбираха какво точно научавах от дядо.

*

Лятото наближаваше. Във въздуха се носеше лекият мирис на люляк. А аз, седнал на бюрото в стаята си, разлиствах последните страници на една безкрайно интересна книга. Както бях потънал в размисъл, изведнъж сякаш от нищото дядо се появи пред очите ми.

– Митко, ще ни се отвори работа. Трябва да ми помогнеш, имам нужда от теб.

С напредването на моето обучение в Юридическия факултет дядо ми все повече гледаше на мен като на равен и все по-често се допитваше до мен. А тогава, през времето на нашия разказ, бях почти дипломиран, готвех държавните изпити и у дядо не съществуваше вече и капка съмнение, че аз съм завършен юрист.

– С какво мога да ти помогна, дядо?

– Имам нов клиент, един съвършено нов за моята дейност случай. Някакъв англичанин иска да си купи имот в село Кацелово, свързал се с един българин, който е родом от това село, но отдавна не живее там и иска да продава родната си къща. Този нашенец преди малко ми се обади по телефона, откъде го е намерил, не зная. Разбрахме се утре да се срещнем четиримата – аз, ти, той и англичанинът, за да направим оглед на къщата и да започнем преговори около бъдещата сделка. Случаят, всъщност, си е напълно стандартен, но работата е там, че ми трябва преводач. То и продавачът знаел малко езика и се разбирал някак с англичанина, но искам да има до мен някой, който говори без грешка. Ще можеш ли да се справиш с преводачеството? Ако не можеш, не се притеснявай, ще намеря начин.

– Ще мога, ще се справя.

Дядо знаеше, че аз съм от новото демократично и преходно поколение деца, за което английският език е необходимост. Говорех нелошо този език, но един разговор в областта на правото изискваше специализиран и прецизиран превод, за който не бях напълно подготвен. Въпреки това смело уверих дядо, че ще се справим.

– Добре – зарадва се той – утре сутринта тръгваме към селото, за да се срещнем с англичанина.

На следващия ден,  точно в девет без десет дядо ме чакаше пред къщи, запалил двигателя на колата. Потеглихме. Дядо караше, обичаше да кара бавно, рядко качваше 100 км/ч. Беше му приятно да разглежда, да ми говори – да ми разказва, да ми показва, да си спомня. Той познаваше цялата Русенска област. За всяко село можеше да каже много подробности. И сега, докато пътувахме и докато преминавахме през отделни незначителни селца, той постоянно сочеше наляво и надясно:

– В това село тук имаше завод навремето. Виж го сега заводът на какво е заприличал – на срутена колиба. Никой не го поддържа. Чий е, на кого е – никой не знае, никой не Хората няма къде да работят. А това е основата на всичко – да има къде хората да работят. 

– Да има поминък – намесих се аз.

– Да – утвърди той – иначе… Да не мислиш, че ми е приятно да работя на тези години. Ако пенсията ми беше нормална, ако с нея можех да живея без притеснения, за какво ми е да ходя по дела? На кого му се работи на моите години? Пък и ти виждаш какви са ми делата. Клиентите едва смогват да ми платят. Надявам се, че този западняк ще има пари. Те там, в Англия, имат пари.

*

Докато разговаряхме за най-различни неща, неусетно пристигнахме в село Кацелово.

Дядо бързо се ориентира и веднага се досети къде ще намерим англичанина и нашенеца. Не след дълго вече бяхме на уговореното място. Там ни чакаха продавачът и купувачът. Продавачът, мъж на средна възраст, етнически българин, който по всичко си личеше, че отдавна е скъсал всякакви връзки с родното си село, опитваше с мимики и жестове да убеди стоящия до него англичанин, че адвокатът пристига. А самият англичанин дружелюбно ни наблюдаваше и одобрително кимаше.

– Това е моят внук – посочи дядо към мен – Той ще превежда.

Аз веднага се включих в разговора и казах на чужденеца, че ще бъда преводач. Англичанинът радостно кимна и ни даде знак, че е готов да пристъпим към съществената част.

Англичанинът беше типичен представител на своята раса.

Непривлекателен, почти грозен, но спретнат и чист, учтив, но дистанциран, усмихнат, но хладен. Той внимателно и уважително изслушваше всичко, което дядо ми му говореше и което аз превеждах, и сякаш селектираше мигновено какво да запомни и какво да не вземе предвид.

Отидохме до имота, за да му направи англичанинът оглед. Това беше изоставена къща, старовремска постройка, стабилна конструкция.

Къщата беше двуетажна, с широк и просторен двор, в който се извисяваха няколко овошни дръвчета. В двора, до самата къща, беше разположена друга, значително по-голяма сграда – тази сграда представляваше цял комплекс, състоящ се от свинарник, курник, плевня, сушина и краварник. На втория етаж къщата разполагаше с чудна тераса. Попаднал на терасата, пред очите на човек се откриваше прекрасната гледка на спокойната гора. Имотът беше разположен на хубаво място – равно, близо до центъра на селото, отдалечено от какъвто и да било трафик, от какъвто и да е шум, от каквото и да е притеснение.

Съседните къщички бяха достатъчно отдалечени от продажния имот, англичанинът щеше да разполага с простор. Съпоставен с останалите къщурки в селото, този имот наподобяваше някакво разкошно, пълно с удобства имение. Всичко беше внушително. От всички стени, от керемидите, от прозорците, от оградата, от буренясалата градина, от пустия краварник, от обора, от всяка паяжина, от всеки мухлясал ъгъл, от всяко кътче и от всяка стая се долавяше достолепието на една вехта господарска селска къща. Тук някога е кипял и е пулсирал животът на цял един род, който вече се бе разпръснал по четирите краища на света.

Цялото село, между другото, пустееше. Дори в един момент ми стана любопитно защо този чужденец е решил да си купи някаква голяма, но изоставена и занемарена къща в едно тихо, спокойно, но замиращо българско село. Попитах го за намеренията му, за причините, които са го довели в България.

Дядо ми също започна да търси близост с англичанина. Той отговаряше на всички наши питания, но си личеше, че не му е приятно да разкрива личните си неща.

Англичанинът беше доволен от видяното. Реши да купи къщата, като ни увери колко хубаво ще я обзаведе и как хубаво ще я реставрира.

Докато той ни разкриваше своите бъдещи планове, около портата се натрупаха десетина старци. Не знам по какъв начин бяха разбрали за течащите преговори около покупко-продажбата, но си личеше, че живо ги вълнува какво всъщност се случва и накъде отиват нещата. Известно време те обсъждаха тихичко помежду си теми, които не можах да доловя. Сетне започнаха да се обръщат към мен.

– Ей, момче, какво става тука? Купувач ли се намери или ще събаряте къщата? – обади се един от старците.

– Купувач, купувач – отвърнах аз.

– Аха. Ами какъв човек е мераклията? Кой е?

– Англичанин. Ей оня там. Виждаш ли го?

– Виждам, виждам.

После групата помълча малко. Позяпаха, попъшкаха, повъздишаха. Не след дълго отново почнаха да дискутират.

– Че защо е дошъл при нас? – попита ме пак същия старец – Какво ще прави с тая съборетина? В тоя дом човек не е живял повече от десет години.

– Каза ми, че ще поднови мястото и ще си направи нещо като вила, за да може да идва тук със семейството на почивка през лятото.

– Виж ти – обади се друг старец – Моят внук вече трета година ходи в Англия да работи на такива като тоя. И колкото и да работи, все не му стигат парите. А тоя тука ни купува земята, купува ни домовете ей тъй, сякаш, че кокошка от пазара си взема.

– А ти кой си бе, момче? – попита ме трети старец.

– Аз съм внукът на онзи човек. Той е адвокатът, който движи продажбата. Аз му превеждам, понеже не разбира английски.

– Да, да… Тъй, тъй – кимаше третият старец – Вие младите сега знаете английски. По-рано руски учехме в училище. Сега е друго, да… И моят внук е в Англия. Тука завърши информационни технологии. Отличник ти казвам, красавец, висок, добър. Един внук си имам аз, а той взе, че ни остави сами. Отиде в Англия, веднага го лапнаха там за специалист, плащат му добре, осигуряват го. Като му се обади майка му по компютъра, гледаме го един такъв засмян, свеж.

Известно време, сякаш за да си поеме сила, този старец помълча, след което продължи със съвсем друг глас:

– Няма никога повече да се върне и децата му няма тука да растат. Той още не се е и оженил. Все му викам: „Хайде бе, няма ли да се ожениш”, пък той все ми отвръща, че му било рано. Как рано бе? Улегнал, с професия човек, намерил си мястото, пък седи сам. На тридесет и пет години е той, кога от сега насетне ще се задоми? Опита той, опита един път да заживее с някаква, и тя българка, но поживяха малко, па после се оставиха. Сега вие младите само лесното търсите, ама така до никъде се не стига. Човекът е дошъл на земята, за да се радва, но и за да се помъчи…

После той пак се обърна към мен:

– От цялата работа моят внук няма да се върне и ще се погуби там, ще се заличи. Ако ще и да е сега много добре там…

В този миг дядо ме повика, защото пак беше възникнала нужда от превод. Англичанинът беше усмихнат, движеше се ведро, оглеждаше доволно и по господарски бъдещите си владения. Изведнъж, неочаквано за самия мен, той ми сподели, че е проучил от достоверни източници, че тази къща е строена през ХІХ век, през последните години на турското иго.

Къщата е толкова стара, Митко. Строена е по времето на Османската империя.

– Това е чудесно, Матю – отвръщах му често аз.

Англичанинът говореше за Османската империя със симпатия, с някакво приповдигнато настроение, като за културен и исторически феномен, който е допринесъл за развитието на човешката цивилизация. Горкият. Колко смаян остана той, когато му разказах за величието на България, за нейната древност. Той не предполагаше, че преди Османската империя да придобие своето могъщество, тук, на земята, по която стъпвахме тогава двамата с него, е цъфтяло Българското царство. Колко изненадан остана този чужденец, когато му разказах за вековното съперничество между България и Византия. А когато му обясних, че руснаците пишат на българската азбука, той първоначално си помисли, че се шегувам, но след това, като му разясних няколко факта, той бързо загря, че съм прав. И все пак тези исторически подробности от моя страна най-вероятно щяха да потънат в забравата на неговата памет. Той навярно щеше да забрави нещата, които му казах.

Докато ние водихме окончателните и финални преговори около покупко-продажбата, онези десетина старци наблюдаваха, обсъждаха и оживено гадаеха помежду си какво ще става по-нататък с новия им съселянин.

– Аз съм дошъл в село Кацелово, за да си почивам от шума и стреса – изтъкваше често англичанинът – не виждам с кого мога да си общувам тук, никой не говори английски.

– Е, Матю – настоявах шеговито аз – ще понаучиш нашия език.

– Много ми е труден – оправдаваше се той и жизнерадостно се смееше.

Така или иначе селяните от русенското село Кацелово щяха дружелюбно, гостоприемно и със славянска топлина да посрещнат този английски купувач, макар и самият той да не желаеше особено сближаване с тях.

Но докато англичанинът Матю се установяваше там, внуците и внучките, синовете и дъщерите на кацеловските старци никога нямаше да се върнат, за да подмладяват и за да красят селото. Старците знаеха това, осъзнаваха го и бяха сигурни, че вече нищо не може да се направи.

А на мен внезапно ми се прииска да се приберем с дядо вкъщи и да нахраним кучето и кокошките в двора.

Димитър Владов