Част първа. Прасчо играе в снега

Любимият празник на Прасчо беше Коледа.
Тогава всичко в квартала, където той живееше, оживяваше, настроението на обитателите се повдигаше, те майсторяха различни украси, измисляха поводи за празнични срещи, пееха, танцуваха, рецитираха стихове и изобщо – забавляваха се по всевъзможни начини. Но най-любимото им занимание беше да приготвят коледни сладкиши: медени курабии, тиквени пайове, печени кестени, бисквити с глазура и какви ли не други лакомства.

Коледните приготовления започваха още в началото на декември. В къщата на Прасчо спазваха традиция – първо да нагласят зимнината! Прасчо с удоволствие помагаше на майка си: примерно във варенето на сладка и сокове, в чистенето на орехови ядки, в гласенето на киселото зеле, което нареждаха в бидон, посипваха със сол и претакаха всяка вечер в продължение на седмица. В правенето на меденки вземаше също голямо участие – с формички изрязваше чудни курабии – гевречета, гъбки, звездички, сърчица. Най-приятната част при меденките беше, когато току-що изпечени, майка Праска ги вадеше от фурната, а Прасчо опитваше една-две или три, докато се увери, че са съвсем добре на вкус…

Всъщност Прасчо имаше още по-любимо занимание от помагането в домакинската работа – а именно – с падането на снега, той обожаваше да играе в него – да се пързаля на шейна, да се замерва със снежни топки или да майстори снежни човеци! И не на последно място – да се въргаля наволя в най-дълбоките снежни преспи!

Ех, колко хубаво е през зимата! Това си помисли Прасчо една декемврийска сутрин, когато видя, че през нощта е навалял пухкав бял сняг, който беше образувал дебела покривка по улиците и къщите на квартала. И каква игра ще падне само! Тъкмо този ден беше неделя и Прасчо почиваше. Стана, набързо закуси с топли макарони, посипани със захар, като много внимаваше да не се нацапа, уми грижливо лицето си и поиска да излезе навън. Мама Праска му помогна да облече дебело яке, а сам сложи шапката, шала, ръкавиците и обу непромокаемите си апрески.

Така добре екипиран, Прасчо изскочи навън, където ситни снежинки тихо се сипеха от ведрото зимно небе. Развеселен, той буквално се изтъркаля до детската площадка с намерение да срещне своите приятели двете прасенца, за да поиграят заедно. На земята снегът се белееше непокътнат, значи още никой не беше идвал.

Прасчо реши да направи най-големия на света снежен човек и се захвана за работа. Малчуганът действаше бързо, снегът се лепеше лесно, затова твърде скоро по средата на площадката застана една огромна снежна топка досущ колкото ръста на самия Прасчо. Тъкмо тогава се появиха двете прасенца – също добре облечени, с ушанки и ботуши, готови за зимни приключения!Ще ти помогнем за главата! – казаха те, виждайки, че тялото на снежния човек вече е готово.
С общи усилия направиха още една по-малка снежна топка, която закрепиха върху първата.

-Сега ще ни трябват очи и нос! – рече Прасчо и изкомандва:

-Тичайте бързо у Зайови да вземете морков за нос, а аз ще прибягам до баба Праса да помоля за две въгленчета от печката ѝ.

Двете братчета хукнаха в една посока, а Прасчо в друга. Възрастните семейство Прасьови живееха съвсем наблизо. Зиме те почти не излизаха от дома си, понеже бяха болнави, стояха на топло и всеки ден палеха печка с дърва и въглища.
Прасчо похлопа на вратата на къщата им и извика:

-Бабо Прасо, дядо Прасьо, отворете!

Знаеше, че са доста стари и недочуват, затова още веднъж викна по-силно.

-Отваряме, отваряме, ей сегинка! – чу се отвътре немощният глас на дядо Прасьо едновременно с топуркането на бастуна му.
Когато вратата се открехна, Прасчо подаде зурла през процепа и попита възможно с най-учтив тон, така както го бяха учили в детската градина:

-Ако обичате, бихте ли ми услужили с две въг¬ленчета от вашата печка?

Разбира се никой възрастен не би могъл да откаже на такова любезно искане. Дядо Прасьо намигна на баба Праса, а тя, като разбра за какво става въпрос, донесе в торбичка няколко въгленчета и старо парче червен вълнен плат – за шалче на снежния човек. Прасчо взе нещата, поблагодари и тичешком се върна на площадката. Скоро там дойдоха не само двете прасенца с моркова, но и всичките девет зайчета на семейство Зайови, които, като разбраха, че ще се прави снежен човек, полюбопитстваха да го видят.

Нагласиха го както трябва – въгленчетата послужиха за очи, морковът за нос, червеният плат – за шал на врата, а останалите малки въгленчета – за копчета на бялата му дрешка. Всички наобиколиха готовия снежен човек, който им се видя толкова хубав, като истински, че от радост запяха:

Песен за Снежния човек

Снежна топка за главата,
по-голяма във средата,
за краката най-голяма.
По-красив от Снежко няма.

С морков вместо нос – ехей!
Снежният човек се смей!
Хе-хе-хей! Хе-хе-хей!
Снежният човек се смей!

Въгленчета за очички,
тънки клончета – ръчички,
борови игли – косата.
Най-накрая и метлата.

Снежният човек – ехей –
с крак потропва и се смей!
Хе-хе-хей! Хе-хе-хей!
Снежният човек се смей!

След като еуфорията около снежния човек поотмина, прасенцата и зайчетата се разделиха на два отбора и започнаха да се замерват със снежни топки. Стана доста забавно, когато към тях се присъединиха и две катерички, които вместо да хвърлят снежни топки, обилно тръскаха сняг от клоните на дърветата. Скоро палавниците така се омацаха със сняг, че съвсем заприличаха на снежния човек, заел централно място на площадката.

В единия ѝ край се беше разположил отборът на Прасчо, който освен него, включваше и пет зайчета. Всички дружно целеха противниците от другия отбор – на двете прасенца и останалите четири зайчета, който бяха заели позиция до оградата на къщата на семейство Прасьови. На бойното поле беше повече от мразовито: в двете посоки прехвърчаха снежни топки, от дърветата пъргавите катерички ръсеха скреж, а от небето декемврийската зима сипеше дребни ледени снежинки…

Прасчо мяташе неуморно топка след топка, докато реши да приложи друга тактика. Набързо нап¬рави купчина от снежни топки пред себе си. Накара и зайчетата за сторят същото. След това изсвири сигнал за атака, всички се изправиха и започнаха да хвърлят готовите топки в полето на противниковия отбор. Настана такава суматоха, че никой не забеляза, как топките летяха надалече, но също като в игрище за голф, тъй точно попадаха върху покрива на къщичката на възрастните Прасьови.

А те тъкмо готвеха обедната си супа! Как се стреснаха старците, когато няколко ледени къса тупнаха през комина и загасиха огъня в печката им!Олеле, виелица! – викна изплашена баба Праса.
Дядо Прасьо доближи зурла до прозореца да види какво става навън, но точно тогава една снежна топка се разби в стъклото и той уплашено се дръпна назад. Изгубил равновесие, залитна и тромаво се стовари на пода. От падането цялата къщурка се разтресе, тенджерата със супа се обърна и разля.

-Потоп! Потоп! – крещеше в паника баба Праса, докато дядо Прасьо се опитваше да стане.

А отвън малчуганите със сетни сили целеха, де що видят. Добре че отборът на двете прасенца не издържа на атаката, най-малкото бяло зайче махна шапката си и развя ушите си подобно на бяло знаме, което означаваше „Предаваме се!”. На свой ред Прасчо свири отбой, битката престана и всички за¬почваха да изтупват дрехите си от снега. Така разго¬рещени, повечето запотени, се отправиха към домо¬вете си, защото коремчетата им подсказваха, че е дошло време за обяд.

Дядо Прасьо усети, че бурята отвън утихна и реши да отвори входната врата. Баба Праса предпаз¬ливо надникна зад гърба му.

-Спокойно – рече той – фъртуната си замина, не се плаши! Че фъртуна ли беше това? Помниш ли едно време какви снежни бури имаше, а, по цяла неделя?…

Част втора. Писмо до Дядо Коледа

Доволен и предоволен от играта на снега, Прасчо се прибра вкъщи, мокър от глава до пети. Майка му го накара да се преоблече и двамата седнаха да обядват. След като приключиха с основ¬ното ястие и десерта, мама Праска заговори:

-Прасчо – обърна се тя към своя син, – знаеш ли, че Коледа наближава?

-Да, мамо!

-Само след три дена е Бъдни вечер…

-Толкова скоро! – възкликна Прасчо.

-Да, а ти все още не си написал писмо до Дядо Коледа, нали не си забравил?

Прасчо се замисли. Наистина беше забравил! Отдавна се канеше да напише писмо за един хубав подарък, който дядо Коледа да му донесе, но от игри и домашни задължения все не му оставаше време.
Извади от шкафа бял лист хартия, взе подострен молив и седна на масата да мисли.

За по-голямо удобство подпря главата си с ръка. Както знаете, Прасчо все още не ходеше на училище, затова и не беше добър в правописа – оттук-оттам понаучил печатните букви, той дращеше, както си знаеше или както му се струваше, че е правилно. Никой не му беше обяснявал правилата на граматиката, затова пишеше думите така, както ги чуваше, а понеже и бързаше, изяждаше по някоя буква от тях. Важното беше, че имаше желание за писане, а и още по-голямо желание – да получи коледен подарък!

-Готов съм! – извика не след дълго той.
Мама Праска хвърли любопитен поглед и поиска да прочете.
Ето какво беше написал:

„Мили дядо Коледа,
тази година иЗкам да ми донесеЖ една гУляма Иг. на бил. Моля те да побързЪш, защото до Коледа има сам 3 дни.
Прз годината съм бил много пУслушен!
П Р А С Ч О”

-Какво е Иг. на бил.?! – смаяно запита мама Праска.

-Игра на билярд! – поясни Прасчо.

-Но защо си съкратил думите? – недоумяваше майка му.

-Не се тревожи, мамо! – успокои я Прасчо. – Дядо Коледа ще разбере, той отдавна знае, че искам го¬ляма игра на билярд, нали всичко вижда?

Наистина. Мечтата на Прасчо беше да има точно такава игра. Беше я видял веднъж на един панаир – голяма маса с дупки в четирите ъгъла, малки лъскави цветни топки и щеки, с които целиш топките, за да ги вкараш в отворите на масата. Тогава му обясниха, че това е игра на билярд и че е само за големи… Е, тази зима вече Прасчо се чувстваше голям, значи би могъл да играе…

-Чакай малко! – възрази майка му. – Вкъщи няма място за билярдна маса! Къде ще я сложим? Пък и знаеш, че чувалът на Дядо Коледа е малък, как ще побере той вътре цяла маса с топки и пръчки, за¬това помисли ли?

Прасчо наведе глава. Наистина не беше помис¬лил за всичките тия неудобства, свързани с достав¬ката на подаръка.

-Добре де – съгласи се с неохота той. – Тогава ще си пожелая нова книжка!

Грабна набързо писмото и с разкривени букви дописа отдолу:
„Щом е трдно да носиш масата, иЗкам 1 нова книга за планети, динУзавр, рицари или нещо пУдобно!”

Мама Праска се усмихна. Радваше се, че синът ѝ, въпреки че беше палав, невнимателен понякога и често беладжия, растеше умно и любознателно дете, обичащо книгите. Взе листа, постави го в голям жълт плик и с красиви букви написа отгоре му:
„За Дядо Коледа
От Прасчо Праскин”

-А сега да отидем да пуснем писмото!

Облечени в зимни дрехи, мама Праска и малкият Прасчо излязоха на разходка до централния площад на града, където имаше голяма дървена пощенска кутия, поставена специално за писмата, предназначени за Дядо Коледа. Всеки ден оттам литваха пощенски гълъби, които отнасяха писмата надалеч – чак до Северния полюс, където в страната Лапландия живееше Дядо Коледа заедно с джуджетата, които му помагаха за изработването на подаръците. В празничната вечер най-обичният дядо на планетата тръгваше с вълшебна шейна, теглена от летящи елени, които за една нощ разнасяха подаръци на добрите деца по цялата земя.

Част трета. Прасчо празнува Коледа

Неусетно времето мина и дойде 24 декември – денят в навечерието на Коледа или тъй наречената Бъдни вечер.

Вярвам, че Коледа е най-вълнуващият и магичен празник за всички малки същества по земята, така беше и за Прасчо, но той горкият вече трети ден лежеше болен с хрема и възпалено гърло! Сигурно се досещате, че буйната игра със снежни топки му беше скроила лоша шега, запъхтян и изпотен тогава, ти¬чал в снега и дишал студен въздух, още същата вечер той почувства главоболие, а на сутринта се събуди с течащ нос и дращещо гърло.

Разтревожена мама Праска му направи горещ чай, но настинката се оказа силна и чаят само временно го облекчи. В този ден Прасчо не отиде на детска градина, а остана да почива вкъщи. Беше го яд и жал, че ще изтърве ко¬ледното тържество, подготвяно дълго време с другарчетата му в групата. И на кого щеше да каже наученото стихотворение за елхата?

Мама Праска го успокои, че ако оздравее до Коледа, ще може да го каже на самия дядо Коледа, когато дойде да му донесе подаръка. Но болестта беше лоша и не премина бързо, напротив – през нощта Прасчо вдигна висока температура, наложи се да викат дежурния лекар от Бърза помощ, който му постави инжекция и изписа рецепта с медикаменти.

Трети ден мама Праска усърдно се грижеше за болния си син. Обилно мажеше зурлата му с ментолов вазелин, правеше му инхалации с лайка, освен лекарствата и витамините, му даваше да пие екстракт от прополис, топъл чай с мед и лимон, а на челото му слагаше студена кърпа, когато температурата му се покачваше над нормалната. През тия дни Прасчо почти не говореше, защото от възпалението на гърлото пресипна, и почти не ядеше, защото от болестта губеше апетит, беше отпаднал, пребледнял, само очите му, макар и зачервени от настинката, святкаха с момчешкия си блясък.

-Мамо – тъжно каза той, – днес какъв ден е?

-Денят преди Коледа – Бъдни вечер.

-Аз кога ще оздравея?

-Мисля, че вече се подобряваш, момчето ми! – усмихна се мама Праска.

Тя допря зурла до челото му, за да усети дали е топъл. Разбра, че няма повишена температура, и отново се усмихна:

-Дали не би искал да похапнеш от вкусните коледни сладки или да закусиш с парче тиквеник?

С удоволствие Прасчо изяде предложеното му парче от баницата с тиква, поръсено с ванилова пудра захар… Коледните сладки предпочиташе да запази за вечерта, за да ги сподели с дълго чакания гост. Подкрепен с вкусния сладкиш, Прасчо възвърна силите си и стана с намерението да рисува. По традиция той с радост изработваше коледни картички, които подаряваше на мама и на някои от приятелите си.

Взе лист бял картон, сгъна го на две и сряза още на две с ножицата. На едната част с флу¬мастер нарисува зелена елха и започна да я украсява със сини и жълти топки. Тук-таме очерта червени камбанки. От вътрешната страна написа: „Честита Коледа, Мамо”, този път без нито една грешка. На другата картичка, която реши, че ще подари на двете прасенца, нарисува купа с банани, около тях надраска разноцветни гирлянди, а отвътре надписа кратко: „Честита Коледа, мили прсенца”, като без да иска изяде буквата „а”.
Картичката за майка си постави под малкото коледно дръвче, украсено в дома им още в началото на декември. Картичката за прасенцата мислеше да подари лично на самия ден Коледа, когато обикновено си разменяха подаръци и лакомства.

Наближаваше време за обяд. На вратата на Прасчовата къща се почука.

-Кой ли е? – учуди се мама Праска. – Още е рано за коледари.
На прага стоеше съседът дядо Прасьо с човенче в ръка.

-Добър ви ден! – поздрави той. – Нося топла супа за малкия, научих, че е болен!

-Заповядайте, г-н Прасьо, добре сте дошли! – любезно го посрещна мама Праска.

После обясни, че синът ѝ наистина е болен, много настинал, но вече е по-добре и скоро ще е съв¬сем оздравял.

-Нищо чудно – каза дядо Прасьо. – Сигурно е от лошата фъртуна, дето вилня онзи ден, можете ли да си представите, че сняг влизаше у нас дори през комина!

Прасчо с удоволствие прие топлата празена супа с грис, сготвена от баба Праса. Наистина му дойде добре, защото след изяждането ѝ се почувства значително по-бодър, дори и мъничко още гладен.

-Какво мирише толкова апетитно? – запита, усетил миризмата на печено тесто.

-Това са моите коледни кравайчета, които се допичат във фурната! – отговори мама Праска.

-Би ли ми дала да опитам едно?

Разбира се, само почакай да изстинат, миличък, знаеш, че всяка година печем гевречета за коледарите, които ще дойдат. Ако не беше болен, и ти щеше да ходиш да коледуваш! – обясни мама Праска.

По-късно Прасчо наистина излапа не едно, а цели две топли кравайчета с хрупкава коричка, така му се усладиха. Насити се и легна да почине, притваряйки очи за един хубав следобеден сън.
Когато се събуди, в стаята беше мрачно, светеше само огънят в камината, а елхата в ъгъла блещукаше с лъскавите си украшения. Прасчо разбра, че Бъдни вечер е дошла, а това означаваше, че съвсем скоро ще пристигне и самият Дядо Коледа.

Дори му се счу някъде отвън далечен звън на сребърни звънчета. Представи си как белобрадият старец спира с елените и вълшебната си шейна пред техния дом, как изтупва червеното си наметало от снега, нарамва чувала и с широки крачки се отправя към входната им врата. Отварят му, той се усмихва благо и пита: „Има ли послушни деца в тази къща?”. Загубил ума и дума от удивление, Прасчо само кима утвърдително с глава. Дядо Коледа влиза и…

-Хайде, вечерята е готова! – пресече фантазиите му мама Праска. – Бързо сядай на масата да празнуваме!

Болният Прасчо, донякъде вече пооздравял, се надигна от постелята и зае мястото си до отрупаната с постни ястия трапеза. Какво ли нямаше там! Голям глинен съд с пълнени чушки с боб, готвено зеле, туршия от моркови с карфиол, салата от варени картофи с лук, орехи, сушени плодове, а за десерт – цяла купа с царевична каша, полята с маджун! По средата на масата стоеше току-що изпечената топла содена питка, в която според обичая мама Праска слагаше паричка за късмет. Малчуганът отчупи едно голямо парче от питката, като се надяваше тази година па¬ричката да се падне точно на него!

-Внимавай – предупреди го майка му, – в бързи¬ната да не глътнеш паричката!

Прасчо ядеше и внимаваше много, докато в предпоследната хапка той видя една лъскава мо¬нета. Парата! Викна от възторг, измъкна я от хляба и я пусна в касичката си.

-Ще си я пазя през цялата година! – рече зарадван.

Вечерята продължи весело. Двамата с мама Праска похапнаха хубаво, а накрая изпяха любимата си „Тиха нощ, свята нощ”. Наистина – отвън беше тихо, докато изведнъж долетя позната народна песен… Коледари! Мама Праска отвори вратата. Група прасенца на различни възрасти, облечени празнично, стояха на двора и грухтейки шумно, пееха „Коладе ладе”:

„Ой, Коледо, мой Коледо,
родило се боже чедо…”
После се изредиха да пожелават добри неща: „Колко здравец в планина, толкоз здраве в тая къща!”, както и да нареждат:
„Зелен клас на нива, голям грозд на лозе,
жълт мамул на леса, червена ябълка в градина,
пълна къща със коприна.
До година, до амина.
Да кажем дружина: „Да бъде!“

Зарадван, Прасчо прегърна другарчетата си – двете прасенца и пусна в торбичките им от печените кравайчета и меденките. Подари им и коледната картичка, която сам беше направил специално за тях. Мама Праска даде от лакомствата и на другите прасенца, накрая каза:

• Сполай ви, дружина, да сте живи и здрави!
  Коледарите поблагодариха и поеха към следва¬щата къща. Така щяха да обикалят цяла вечер, до¬като благословят всички домове в квартала.
  Дали от вкусната вечеря или от коледуването, но болният изведнъж се почувства съвсем оздравял. Наближаваше полунощ. Навън всичко утихна, за¬ръмя ситен снежец… На Прасчо отново му се счу звън на шейна… Не, звънът ставаше все по-ясен! Въз¬можно ли е? Помисли си той, даже малко го дост¬раша, поривисто се гушна в майка си. Тогава някой с тежки стъпки спря пред вратата им. Чук-чук!
• Кой ли е сега? Коледарите вече минаха! – учуди се мама Праска, докато малкият Прасчо с цялото си същество усещаше кой може да идва в този късен час и всъщност ЗНАЕШЕ кой е!
  Когато вратата на скромната Прасчова къща се отвори, цялата стая засия в светлина! Да вярва на очите си или не? Прасчо примигна и ясно видя, как вътре влезе едър белобрад старец, червендалест, усмихнат до уши, точно такъв, какъвто го рисуват по книжките, обут с дебели ботуши, облечен в плътен зимен костюм и червена мантия, на главата с вълнен калпак… Дядо Коледа!
  Мама Праска изглеждаше толкова смаяна, че дори не поздрави, а мълчаливо застина в ъгъла до камината, Прасчо обаче бързо се окопити, пусна се от нея и се хвърли в обятията на гостенина, а думите сами се отрониха от него:
• Дядо Коледа, ти дойде!
• Да, макар че получих писмото ти доста късно! – отвърна старецът.
  Чак тогава Прасчо видя, че в стаята заедно с него бяха влезли и група дребни животинки: зайчета, катерички, таралежчета, кученца… Всички те носеха запалени фенерчета, от които струеше ярка светлина.
• Заповядайте, вземете си от нашите коледни сладки! – покани ги любезно Прасчо и обясни: – Много са вкусни, правени са с мед и канела!
  След като всички гости опитаха от Прасчовите медени бисквити, Дядо Коледа (защото несъмнено бе самият той) намести очилата си, извади от ман-тията си голямо руло хартия, разтвори го и започна да търси нещо. В многобройния му списък бяха от¬белязани децата, които трябваше да посети, и жела¬нията им за подаръци. Спря се на буквата „П”, на¬мери името на Прасчо, наум прочете каквото беше написано там и пошушна нещо на зайчето с червено елече. То подскочи и изтича навън до шейната. После се върна с един пакет, обвит с шарена хартия.
• Разбрах, че през годината не си бил много пос¬лушен! – отсече дядо Коледа, като погледна Прасчо право в очите. – Но също така си направил една го¬ляма добрина, като си спасил приятел – котето Пи¬санка… Така ли е?
  Прасчо само примигна, но гостенинът, без да чака отговор, продължи:
• Голям плюс за тебе е, че обичаш детската гра¬дина и я посещаваш редовно. Да видим сега какво стихотворение си научил там!
• За елхата! – отговори Прасчо.
  Застана сериозен и изрецитира:

Елхичке зелена, в гората родена,
с дъх чуден на прясна смола
и с тънички листи, тъй нежни и чисти,
на гости при нас си дошла.
Ти в детска градина на Нова година
ще блеснеш в безброй светлинки.
Елхичке зелена, в гората родена,
с Дядо Коледа ни срещни!

-Виждам, че си добър и умен! – каза Дядо Коледа и погали Прасчо по главата. – Затова си заслужи подаръка!

Зарадван Прасчо протегна ръце да вземе шарения пакет от зайчето в червено елече, като мислеше, че това е подаръкът му, но в този миг се спря, за-щото редицата от животни се отдръпна, за да стори път на четири таралежчета, които с бавна стъпка влязоха през вратата, носейки на гръб нещо голямо и тежко… Помощниците на белобрадия старец стовариха по средата на стаята един огромен сандък, вързан с хартиена панделка, надписана красиво: За Прасчо Праскин!

Разбирате, че Прасчо трудно можеше да повярва на всичко, което се случваше, но то въпреки това продължаваше да се случва. Малкия шарен пакет Дядо Коледа подаде на мама Праска, която все така мълчеше от изумление, с думите:

-Това е за вас, да четете на сина си, докато той сам се научи! Сбогом!

С бързи стъпки Дядо Коледа напусна Прасчовата къща, следван от цялата свита животинки с фенер¬чета в ръка – неговите неуморни помощници в празничната вечер. Качиха се в шейната, теглена от шест северни елена, и мигом потеглиха. В ушите на Прасчо отекна звукът на сребърните звънчета.

Мама Праска му помогна да отворят сандъка и, както сами се досещате, вътре стоеше нова-нове¬ничка така мечтаната от Прасчо билярдна маса за игра. Комплектована с лъскави разноцветни топки, щеки, точно такава, каквато Прасчо искаше и винаги си я беше представял.
„Ех, каква игра ще падне само!” – помисли си той, а на майка си каза:

-Още утре ще извикам двете прасенца да поиграем! Може ли?

-Разбира се! – усмихна се мама Праска. – Иска ли питане? Прочие вече е доста късно, отдавна мина полунощ… Предлагам за лека нощ да ти прочета от новата книжка енциклопедия, която добрият старец ни дари.

-С удоволствие, мамо!

Откъс от книгата
„Приключенията на Прасчо“, приказка, 2017 г.
За предучилищна възраст
© Автори – Надежда Радева и Атанас Илиев
© Огнян Балканджиев, художник, 2017 г.
Издателство – МОНТ