КОПНЕЖ – стихотворения от Пенко Керемидчиев
Пенко Керемидчиев е роден на 11 януари 1927 г. Честит рожден ден!
МИГ
Да те погледна само миг ми стига.
Да се изкъпя в твойта синева
и, причестен, със песен на авлига
да полетя със вихрени крила.
Да те целуна и в съня ми стига…
Нали ще пари цял живот кръвта,
разжарена по устните ми жадни,
дошла от теб, бленувана мечта.
Да те прегърна и веднъж ми стига…
Нали ще пари огънят ти в мен
и все за теб ще пее чучулига,
за оня миг велик, благословен.
О, миг! Защо са векове, години…
Нима животът е на две делим?
Миг искам само във очите сини
да литна – и да знам, че съм любим!
ПРОШКА
Не, няма хули да изрича
устата ми, задавена от скръб.
Сълзата в мене пари, грее, вика –
живее в нея образа ти скъп.
И сетя ли в душата болка тъпа,
от тебе тя във мене е дошла…
Гори ме ти, гори, о, обич скъпа,
без огън няма, няма красота!
Вълни пенливи, бряг любим, простете!
Далечен спомен, тръгвам само с теб.
Със тебе бавно, бавно ще изгарям,
както на клада е горял поет.
КОПНЕЖ
Светъл лъч във очите – магия,
накъде ме повеждаш в нощта?
Как копнежа си пламнал да скрия
в теб възкръснал, далечна мечта?
Разпиляхте се чувства сърдечни
зад решетки и мрачни стени,
но остана да париш в мен вечно,
свидна обич, по бели брези.
С мен вървеше. Дълбоко те криех
и унивах ли в мрак повален,
ти ме вдигаше, тихо шептеше
и ме топлеше с дъх на елен.
Ти бе рана и светла надежда
в преизподнята мрачна и зла,
че и ти като мене не сведе
пред злодеите горда глава.
Как жадувам за дом и за ласка,
как копнея за топла ръка…
Да ме грабне животът без маска,
да ми пее планинска река…
ВИК
Духът ми е ранен.
Духът ми боледува.
Пустиня е пред мен,
но кой гласа ми чува?
Вървиме слепешком,
без път и без посока.
Прощавай, бащин дом,
превърнат в търг, във стока!
Не бягай, светлина!
Изгрей, надеждо свята!
Върнете, знамена,
очите на Земята!
Пенко Керемидчиев
